— Съжалявам, не исках да ви заемам линията. Изобщо не исках да ползвам телефона. Не и откакто ФБР се забавляваха за наша сметка — каза той.
— Няма проблем, намери си стол.
— Не, няма да се заседявам. Знам, че всъщност не би трябвало да съм тук, като се има предвид, че съм свидетел на обвинението.
— Всичко е наред — успокои го Хари. — Както вече говорихме, ако не обсъждаш показанията си с нас, не би трябвало да има проблем. Как я караш?
Едва тогава забелязах тъмните кръгове около очите на Ото. Не може да носиш на плещите си толкова време случай като този и това да не остави отпечатък върху теб. Дори най-циничните адвокати не могат да не приемат лично нещата, когато нечий живот е заложен на карта. Това ми се искаше да вярвам и за Ото. Макар да бях сигурен, че и мисълта да загуби един милион долара адвокатски хонорар също му се е отразила. Кари нямаше как да му плати, ако изчезнеше завинаги.
— Добре съм. Исках само да разбера какво става. Аз те избрах за това дело. Нужно ми е да знам, че някой защитава интересите ѝ. Навремето тя се довери на мен. Не искам да я предам.
Аз казах:
— Опитваме се да ѝ помогнем. Наистина. Но не можем, докато се укрива. Тя трябва да се предаде и да се изправи пред съда. Кари ни трябва, Ото. Поемаме по-голям риск, отколкото можеш да си представиш. Не само нейният живот е заложен на карта.
— Не те разбирам напълно.
— Не се тревожи. Ние сме насреща. Тя ще се обади. После ще се срещна с нея и ще я прибера. Всичко ще се уреди.
— Бъди много внимателен, ако тръгнеш да се срещаш с нея тази вечер. ФБР са паркирали през две преки от кантората ти.
— В коли с отличителни знаци ли? — попита Блох.
— Не, това е екип за следене. Пред ресторантчето за нудълс малко по-нататък има тъмен ван. Аз се оглеждах за тях. Поне си мисля, че са те. Онази история с подслушването ме кара да се страхувам и от сянката си.
С Блох и Лейк скочихме от столовете си и отидохме до прозореца. Разбира се, тъмен ван без прозорци, паркиран пред „Хос Нудълс“. Сигурно на улицата имаше и други коли, готови за преследване, но всичко щеше да се координира от двама-трима мъже, вторачени в екраните си в задната част на вана.
Трудно беше да се каже заради мрака и разстоянието, но в кабината на вана различих само една човешка фигура. Тъмен силует зад волана.
— Ако се обади, затвори и върни разговора от един от предплатените телефони — каза Лейк. — Може да подслушват стационарния ти от онзи ван.
Чух Денис да влиза с кафето и в този момент телефонът иззвъня.
За миг всички просто извихме шии и се вторачихме в екранчето на слушалката, което светеше ярко. Аз я вдигнах и натиснах зеления бутон.
— Ало? — казах.
Отсреща беше жена. Можех да определя по звуците. Не чувах думи. Само дъха ѝ, преминаващ с мъка през пресипналото гърло, усилието да потисне хлиповете, стената от страх и безпокойство, която я обграждаше.
— Мога ли наистина да ти имам доверие? — попита Кари Милър.
Това не беше някаква глупачка, която звънеше в кантората, за да си прави идиотски шегички. Вече имахме два такива случая по-рано този ден.
— Разбира се, че можеш. Искам да съм сигурен, че разговорът ни е поверителен. Само ти и аз. Сега ще ти позвъня по защитена линия. Виждам номера ти на екрана. Ще затворя и веднага ще ти се обадя.
Преди да затворя, набрах номера ѝ на еднократния си телефон.
Натиснах бутона за повикване. Всички в стаята ме гледаха. Хвърлих бърз поглед през прозореца към вана. Нямаше раздвижване. Не се запалиха светлини. Просто си седеше там. Беше късно за доставки по домовете.
Кари отговори.
— Чуй сега плана. Трябва да се срещнем и да говорим. След това ще уредя да се предадеш утре в полицията. Ще бъдеш арестувана и поставена под стража, но ще се явиш в съда. Ще бъдеш с мен, в безопасност. Гарантирам ти. Не мога да ти гарантирам, че ще спечелиш делото. От теб зависи, но мисля, че знаеш как да се справиш. За ден, ден и половина то ще приключи. Не повече. Всичко ще свърши в следващите четиресет и осем часа, считано от този момент, стига да се съгласиш да се срещнем тази вечер.
Докато чаках отговор, наблюдавах вана.
— Не съм убила онези хора — каза тя.
— Знам, че не си. Но имаме да говорим и за много други неща освен делото. Чакай ме след час в Бруклин Парк, близо до моста.
— Ще бъда там.
Затворих и набрах друг номер. Отсреща вдигнаха мигновено.
— Еди Мухата — каза Джими Шапката.
Двамата с Джими Фелини бяхме израснали заедно. Като деца имахме много общо. Баща ми беше мошеник, който се представяше за почтен човек. Неговият баща управляваше най-големия италиански престъпен синдикат в страната. Единствената разлика беше, че старият Фелини не се правеше на почтен. И двамата с Джими обичахме бокса и прекарвахме цяло лято, както и повечето зимни вечери във фитнеса на Мики, блъскахме тежките боксови круши, остъргвахме дланите си в бетонния под с лицеви опори и се гонехме около ринга. И двамата вървяхме по стъпките на бащите си, в моя случай — поне за известно време. Винаги бяхме готови да се притечем един другиму на помощ, макар че напоследък аз бях този, който исках помощта на Джими, но знаех, че ми я дава с радост. Така вървяха нещата между нас. А ако аз му потрябвах за нещо — бях на разположение, без да задавам въпроси.