Електронното табло на доджа беше настроено за конферентен разговор с четирима участници, за да може шофьорите да се координират помежду си.
— Крилат, карам по „Хъдсън“ и след трийсет секунди излизам на „Канал“.
— Аз вече съм на „Уотс“, чакам те — чу се отговорът.
Тони настъпи доджа и каквото и да имаше под капака, въртящият момент беше твърде силен за волана му, понеже колата започна да занася. Той отпусна за миг газта, овладя я, гумите зацепиха и гърбът ми залепна за седалката от ускорението.
— Какво си правил с това нещо? — попитах го.
— Нищо. Така си излиза от завода — звяр.
„Уотс“ отвежда до „Канал“ — основна улица в Манхатън с двупосочно движение. „Хъдсън“ е пряката преди „Уотс“. Тони сви вляво по „Канал“ към тунела „Холанд“ и каза:
— Изхвръкнах току-що на „Канал“. Къде сте бе?
Синият мустанг излезе от „Уотс“, зави надясно и тръгна по централната осева линия на „Канал“. Тони удари спирачка и закова до мустанга. Муцуните на колите сочеха в различни посоки.
Аз вече бях отворил вратата си, изскочих от колата и се метнах на предната седалка на мустанга. Лейк притича до доджа и чух гласа на Тони да го подканва да си паркира задника по-бързо. Когато вратата на Лейк се затръшна, Тони вече бе потеглил. Смъкнах се ниско на седалката и докато затварях вратата си, чух две коли да профучават покрай нас, гонейки Тони, който вече бе изминал половината разстояние до тунела.
— Викторията и ванът погнаха Тони — каза Крилатия, докато потегляше бавно в обратната посока; ние нямахме опашка.
На това му се вика венециана. Федералните изобщо не видяха смяната. Те си въобразяваха, че гонят мен, а не знаеха, че Лейк е на мястото до шофьора. Крилатия и Тони изпълниха номера перфектно. Имаха опит. ФБР от години следеше Джими Шапката. Ако му беше нужно да се срещне насаме с някого, венецианата беше най-лесният начин.
— И така, накъде отиваме? — попита Крилатия.
— Към Бруклин Парк.
— Няма проблем.
Крилатия беше много по-голям от мен и Джими. Когато бяхме малки, той ни закриляше. Беше от квартала на Джими и когато ходех там, той винаги се грижеше никой да не ми досажда. Като единственото ирландско хлапе в изцяло италианския квартал на Джими, имаше защо да се притеснявам. Никой не закачаше Джими заради баща му, но много от местните деца с удоволствие биха се сбили с пришълеца. Освен ако Крилатия не беше наблизо, разбира се. По онова време той винаги ходеше с насинено око или морави петна по лицето и ръцете. Мислех си, че е от сбивания със съпернически банди, а се оказа, че баща му обичал да го поступва.
Навремето всички му викаха Тони. Когато баща му блъснал майка му през прозореца на жилището им на втория етаж, а Тони скочил след нея, уловил я във въздуха и поел удара с гърба си, хората започнаха да му викат Крилатия. Майка му разправяше, че излетял като птица от прозореца, сграбчил я във въздуха и тя паднала върху него. Въпросния ден лекарите не можеха да кажат дали Тони ще проходи някога заради гръбначните си наранявания. Бащата на Джими и бащата на Тони имали разговор същата вечер, така разправяха хората, и той не минал добре. Бащата на Тони не оцеля след падането си от покрива на сградата. Тони не само оздравя, но и семейство Фелини го взеха под своя закрила и той започна да работи за тях — крадеше коли за една от нелегалните им работилници, която ги продаваше на части. Беше много добър в работата си, особено в шофирането. Зад волана нямаше по-бърз карач от Крилатия.
Пристигнахме в Бруклин Парк много преди уреченото време.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не, ще се оправя. Имаш ли нещо против да ме изчакаш, докато свърша?
— Няма проблем, хлапе. Ще те наглеждам.
Слязох от колата, загърнах се в палтото си и тръгнах към онази част на парка, която се намираше под надлеза за Манхатънския мост. Беше добре поддържана и облагородена, особено откакто откриха фериботната връзка с Манхатън. По това време на денонощието в парка нямаше много хора. Тук-там по някой бягащ за здраве или старец с куче. Паркът излизаше на Ийст Ривър и имаше площадка с парапет, надвесена над водата. Светлините на манхатънските небостъргачи блещукаха, отразени в набръчканата повърхност на реката.
Опрях се с гръб на парапета, пъхнах ръце в джобовете на палтото си, за да ги стопля, и наблюдавах алеите, които водеха насам.
Отляво се приближаваше възрастна двойка с кученце на каишка. Спряха се при един от телескопите, насочен към Манхатън, и мъжът започна да рови за монети в джобовете си, но се отказа и двамата ме подминаха.