— Какво?!
— Отговорете на въпроса.
Не се сдържах и погледнах към Уайт. Той беше бутнал стола си назад, изпружил крака, оставил писалката на масата и кръстосал ръце на корема си. Мазна усмивка се беше разляла по лицето му. Аз му вършех работата и от негова гледна точка последните надежди за оправдателна присъда на Кари Милър току-що бяха излетели през прозореца.
— Това обвинение е безобразно — кипна Пелтие.
— Наистина ли? Господин съдия, искам да представя последната част от дневника на Кари Милър като първо доказателство на защитата.
54. Откъс от дневника на Кари Милър
Без дата
Това е краят на историята ми. Онази част от нея, която не бях записала досега. И която единствено има значение.
След като си тръгнах от кантората на Ото, няколко дни той не ми се обади. Тази седмица Дани беше по работа извън града и аз реших да не отговарям на обажданията и есемесите му. Не желаех да разговарям с него. Не можех, докато не установя със сигурност какво всъщност върши, когато казва, че работи с клиенти или ги забавлява. Макар част от мен да изпитваше вина, аз се радвах, че го няма. Знаех, че не бива да се чувствам така, но не можех да прогоня от съзнанието си мисълта, че съпругът ми може би е убиец.
Телефонът ми иззвъня в четвъртък вечерта около шест и трийсет. Отначало го оставих да звъни и едва в последния момент погледнах кой ме търси — не беше Дани, а Ото. Той ми каза, че наетият от него частен детектив му се обадил, за да му съобщи, че Дани се държи по странен начин. Ото искаше да отида и да се убедя лично.
Аз го попитах дали очаква от мен да взема самолета за Сиатъл. Той отвърна, че Дани не е в Сиатъл. Изобщо не бил напускал Ню Йорк.
С Ото се срещнахме на паркинга на нова жилищна сграда в Куинс. Все повече хора търсеха прилично място за живеене извън Манхатън и такива апартаменти се изкупуваха от инвеститори с надеждата да ги продадат на печалба. Ото ми каза, че Дани и някаква жена влезли в сградата и се качили на третия етаж, в апартамент №2. Попитах го къде е детективът му. Отговори ми, че е отишъл да установи кой живее в този апартамент. Не му беше казал какво да търси. В този момент усетих, че ме обзема паника.
Предупредих Ото, че Дани може да се опита да убие тази жена. По погледа му усетих, че и той мисли същото. Каза ми да не викам полиция. Исках да го направя, човешки живот беше в опасност, но според него щяло да мине време, докато дойдат, и предложи първо да се качим двамата горе и да проверим.
Докато се изкачвах по стълбите, усетих, че ми призлява. Ото беше зад мен. Стигнахме до третия етаж. Добре осветен коридор, прясно боядисан в бяло. Спряхме се пред втората врата. Заслушахме се.
Чух нещо. Женски глас. Сякаш жената изпитваше болка. И тогава…
Писък.
Ото също го чу.
— Той ще я убие! — извиках аз.
Ото ме изблъска встрани, дръпна се крачка назад, засили се и ритна вратата. След три ритника тя поддаде. Този път чухме жената да пищи така, сякаш я колеха.
Изтичах вътре, Ото ме следваше. Очаквах да видя стените, опръскани с кръв. И Даниъл, надвесен над трупа на поредната си жертва.
Нахлухме в спалнята.
Даниъл и жената бяха в леглото, останали без дъх.
И двамата голи.
Той не я убиваше.
Беше му любовница.
Даниъл ме погледна със смесица от срам и шок.
Жената стана от леглото и започна да навлича бельото си. Имаше млечнобяла кожа, само нещо черно и лъскаво висеше от шията ѝ — огърлица от черни перли. Тя нахлузи тениската си и обу джинсите си. Когато се облече, внимателно извади черната огърлица над блузата си.
Каза, че случилото се я поставя в неудобно положение, но не се извини — спомням си това.
Не можех да плача. Не можех да мисля.
Чувствах се като пълна глупачка. Даниъл не беше убиец. Лъжите му, късните прибирания нощем, дрехите в пералнята… Той просто спеше с друга жена.
Не беше убиец.
Сега, когато имах възможност да огледам добре жената, тя не ми се стори ни най-малко засрамена. Просто беше раздразнена, че съм ги прекъснала. Когато влязох, тя не зададе никакви въпроси. Даниъл беше изкрещял името ми, но тя не изпитваше любопитство, защото…
Знаеше коя съм. Знаеше, че той е женен.
Аз стоях на вратата и треперех.