Имаше поставка за голям телевизор, но самият телевизор липсваше. Не попитах къде се е дянал. Ако трябваше всяка вечер да виждам физиономията си по телевизията и да чувам как непознати хора ме наричат убиец, и аз щях да изхвърля проклетото нещо на боклука.
Кари и Ото седнаха на едното канапе, Хари, Кейт и Блох на другото. Аз останах прав.
— Преди да се съгласим да поемем делото, госпожо Милър, имаме няколко въпроса — каза Кейт. — За да се нагърбим с това, трябва да знаем, че имате солидни защитни аргументи.
— На никого не съм причинила нищо лошо. И не съм подозирала, че съм омъжена за Сатаната, ако това имате предвид, госпожице Брукс — изрече тя едва чуто.
Гласът ѝ звучеше напрегнато и дрезгаво, сякаш с часове бе плакала. Външният ѝ вид потвърждаваше думите ѝ.
— Разбираме, че сте обсъждали подозренията си относно вашия съпруг с господин Пелтие. Бихте ли ни обяснили какво ги събуди? — попита Кейт.
— Там е работата — каза Кари, — че като се замисля, наистина се случваха някои странни неща, но Дани винаги имаше готов отговор. Отначало всичко ми се струваше безобидно, след като го обсъдехме. Беше по-скоро усещане. Не съм параноичка, а може би е трябвало да бъда, но просто трябваше да говоря с някого и да му кажа какво се случва и какво ми тежи.
— Значи никога не сте вярвали сериозно, че съпругът ви е Пясъчния човек?
— Не съм сигурна. От известно време ми минаваха такива мисли. Но дори сега ми е трудно да го повярвам.
Усетих погледа на Кейт върху себе си. Кари говореше искрено. Но в гласа ѝ имаше още някаква нотка и тя не се дължеше на прегракналото ѝ гърло, а на нещо, което криеше. Това ми подсказваше шестото ми чувство.
— Госпожо Милър — започнах аз, — случвало ли се е да нараните или да убиете някого заедно със съпруга си?
Отначало Кари замълча. Очите ѝ се затвориха, а веждите ѝ се сключиха като при внезапна болка. Сякаш въпросът ми беше отрова, сипана в отворена рана, и организмът ѝ трябваше да я изхвърли.
— Никога — каза твърдо и отчетливо тя.
— А знаехте ли, че съпругът ви е убиец?
Очите ѝ се навлажниха. Тя примигна и две сълзи потекоха по бузите ѝ, успоредно една на друга, сякаш се състезаваха помежду си. Плъзнаха по челюстта, сляха се под брадичката и паднаха в обща капка на пода.
— Не знаех със сигурност. Подозирах го. Но подозирах и себе си, че съм полудяла, щом си го мисля.
— Когато вече го подозирахте, направихте ли нещо, с което да му помогнете да избегне полицейско разследване?
Тя отговори, без да се замисли:
— Не и съзнателно. Не преднамерено. Ако знаех със сигурност дори и за миг, че е убиец, щях да се обадя в полицията.
— Как бижутата, принадлежали на жертвите, са попаднали в чекмеджето ви?
— Дани ми ги подари.
— Кървавото петно върху ръкава на блузата ви как се е озовало там?
— Изобщо не знаех за него, докато полицаите не ми казаха. Нямам представа. Мога само да предполагам, че е от Дани.
— Фактът, че ако се обадите в полицията, ще изгубите осем милиона долара, има ли нещо общо с решението ви да не я намесвате?
Тя се наведе напред, избърса една сълза с тънките си треперещи пръсти и заговори припряно, сякаш искаше да се разтовари:
— Ни най-малко. Ото ми каза, че би било неразумно да твърдя неща, които не мога да докажа, но не това ме спря. Ако знаех със сигурност, щях да се обадя в полицията. Повярвайте ми, прехвърлях какви ли не възможности в главата си. Бях глупачка. Слушах Дани. Чувствали ли сте се някога предаден, господин Флин?
Кимнах.
— Боли — каза тя. — Нищо не боли колкото това. Нямам предвид какво се говори за мен във вестниците и по телевизията, какво крещят онези хора отвън с плакатите, хилядите заплахи за убийство или изнасилване, които получавам в социалните мрежи. Всичко това е един кошмар, какъвто не съм и могла да си представя, но част от мен си мисли, че го заслужавам.
Поклатих глава.
— Не го заслужавате, Кари.
— Може би го заслужавам. Бях се доверила на Дани и се съмнявах в собствената си преценка. Заради това, заради мен умряха хора. За което се обвинявам всеки ден. Защото, ако бях по-умна и по-смела, щях да спася някои от тях. Те са мъртви, понеже си замълчах. И това е нещо, което ще ме разяжда отвътре, докато съм жива.
Тогава прочетох в очите ѝ какво крие.
Болка и чувство за вина.
Кари Милър беше жертва на лъжите и манипулациите на един злодей. Човек, на когото бе вярвала и когото бе обичала. Не можех да си представя емоционалната цена, която би заплатила за това една млада жена. А на всичко отгоре злодействата на съпруга ѝ я бяха опръскали с мръсотия. В Кари бушуваше ураган от омраза, вина и болка. Както си седеше на канапето, усещах вихрушките около нея, които заплашваха да я разкъсат на парчета. Нямаше покой за душата ѝ. Всяка секунда, всеки миг съзнанието ѝ беше изпълнено с мъка. Тази жена беше жива камера за душевни изтезания. Медиите, приятелите ѝ, съседите, дори самата тя — всички бавно и методично затягаха бурмите на машината, която пронизваше с нажежени шишове мозъка ѝ.