— Той е мъртъв, а федералните продължават да ровят в тази история. Сунг се скъсва от работа. Ако открие нещо, ще ни съобщи — каза Еди.
— Знам, знам. Просто всичко ми се струва още твърде непълно. Може би Пелтие е излъгал за връзката си със семейство Нилсен. Между другото, намериха ли брошката на Лилиан Паркър?
— Още не — отвърна Блох. — Сунг претърсва всички имоти, свързани с Пелтие и Даниъл Милър. Може пък да я открият.
— Надявам се — каза Кейт. — Ще е някаква утеха за майка ѝ.
Лейк кимна и попита:
— Ще ходите ли на възпоменанието другата седмица?
— Кейт, Блох и Хари ще ходят — каза Еди. — Аз не мога, тогава дъщеря ми Ейми ще е при мен.
Кметството на Ню Йорк беше организирало възпоменателна служба за жертвите на Пясъчния човек. По време на церемонията от ФБР щяха да върнат на роднините личните вещи, които Пелтие бе взел от жертвите си. Някои от които бяха открити в офиса на изоставеното депо.
Лейк още си мислеше за нещо, казано от Еди. Семейство Нилсен бяха известни в града. Тобаяс беше преуспял ресторантьор. Освен това се славеха с ежегодните си партита.
Той гаврътна бърбъна, закашля се, после стана.
— Трябва да бягам. Благодаря за питието. И за чека. Ще се видим на възпоменанието.
Сбогува се, излезе навън и спря такси.
— Обществената библиотека, моля.
Беше два следобед, когато таксито го остави пред Нюйоркската обществена библиотека. Лейк бе прекарал много време в нея. Обичаше да се заседява в читалнята или просто да се разхожда между лавиците с книги и да усеща духа на сградата. А най-много от всичко обичаше книгите. Помнеше кога бе дошъл за пръв път в тази сграда с майка си и си бе извадил читателска карта. И изумлението си, когато научи, че картата му дава право да избере които книги си пожелае, да ги отнесе у дома, да ги прочете и после да ги върне. Без пари. Невероятно.
По онова време архивът не беше изцяло дигитализиран, някои периодични издания бяха още на микрофилми. Библиотекарката взе заявката му, отведе го до едно от четящите устройства и зареди първия микрофилм.
На него имаше материали от списания, отразяващи живота на нюйоркското светско общество. Допреди две десетилетия имаше над десет такива списания; сега бяха останали три-четири. Той се съсредоточи върху тях и започна да търси.
След много микрофилми и много часове, прекарани в четене, той разтри с пръсти синусите си, протегна се и погледна часовника си.
Наближаваше шест.
Започна да прехвърля изображенията на поредния микрофилм и в един момент спря. Върна се назад.
Снимката беше черно-бяла. Беше от местно списание, отразяващо културни събития в Манхатън, както и ключови фигури в света на изкуството. В него можеха да се видят всяко участие на всеки художник във всяка нюйоркска галерия, партито след всяка премиера на Бродуей, всяка церемония с червен килим — репортерите им бяха навсякъде.
И преди беше виждал снимки на Тобаяс Нилсен като домакин на партита в ресторанти, но това събитие беше различно. Кадрите бяха от коктейл за набиране на средства, който семейството бе организирало в полза на кандидат за кметския пост през 2013 г. Беше в жилището им. Лейк разпозна всекидневната и трапезарията.
На следващата страница откри онова, което търсеше. От пръв поглед се виждаше, че снимката е правена във всекидневната на семейство Нилсен.
На нея, застанал сред групичка гости зад Тобаяс и Стейси Нилсен, със смокинг и чаша шампанско в ръка беше той — Ото Пелтие.
Раменете на Лейк се отпуснаха. Най-после бе открил връзката. Нещо, което обясняваше как Пелтие е знаел вътрешното разположение на дома на семейство Нилсен.
Тъкмо се готвеше да поиска копие от страницата, когато се поколеба. Вгледа се по-внимателно в екрана.
Пелтие държеше шампанското в лявата си ръка. Дясната беше хванала тънката изящна ръка на жена.
Въздухът излезе със свистене от гърдите на Лейк. Той се взираше в екрана. С немигащ поглед.
Младата жена, чиято ръка държеше Ото Пелтие, беше Кари Милър.
62. Кари Милър
— Желаете ли да долея чашата ви, госпожо Милър? — попита стюардесата.