Познавах чувството на болка и загуба. Бях срещал хора, затънали в страданието. Това усещане ги убиваше, а когато аз самият бях смазан от него, се борих да се измъкна. Защото знаех, че оставя ли се, ще се удавя.
Кари Милър страдаше така, както не бях виждал друг да страда. Докато говореше, я слушах внимателно.
Трудно е да се опише истината. Но тя има собствено тегло и плътност. Издава звук, докато прониква през гръдната ти кост, докосва душата ти и пада в корема ти. Блуждае във въздуха и е толкова реална, че сякаш можеш да я захапеш и да откъснеш парче със зъби. Обикновено я разпознаваш още щом я чуеш.
Кари Милър казваше истината. И аз реших, че ще се боря за нея.
Защото никой друг нямаше да го направи.
Да, сигурно имаше опашка от адвокати, готови да поемат това дело, за да направят кариера или просто да изкарат добри пари.
Мен парите не ме интересуваха. Докато стоях и я наблюдавах как се разпада пред очите ми на онова канапе, разбрах, че трябва да ѝ помогна. Искаше ми се да вярвам, че ще се справя. А повече от всичко ми се искаше самата тя да го вярва.
Всички ние изпитваме болка понякога. Рано или късно мракът докосва душите ни. Ако можех да преведа Кари през тези изпитания, ако можех да я спася, значи всеки човек можеше да бъде спасен. Дори и аз. Не бях станал адвокат, за да печеля дела, а за да помагам на хората. Каквото и бедствие да видите по новините — пожар, рухнала сграда, земетресение, атентат — винаги има хора, които тичат към опасността, опитвайки се да помогнат.
Тя имаше нужда от някого до себе си. Някой, който да държи ръката ѝ.
Имаше нужда от Кейт и всички нас.
В момента Кари Милър се намираше в горяща сграда, а аз бях отвън, готов да се изкача по пожарникарската стълба и да я изведа от там.
Погледнах Блох. Тя ми се усмихна и ми намигна. Хари вдигна палец.
Кимнах на Кейт, която каза:
— Госпожо Милър, за нас ще е удоволствие да бъдем вашият адвокатски екип.
4. Пясъчния човек
Много хора живеят двойствен живот.
Един суров и безскрупулен президент на корпорация с офиси на последните етажи на небостъргач може да бъде любящ родител и съпруг у дома.
Някой грижовен, отдаден на работата си денем психотерапевт нощем може да се преобрази в обсебен от демони, разрушителен партньор. А войник, който не би се поколебал да отнеме човешки живот на бойното поле, може да припадне при вида на разкървавеното коляно на детето си. Хората не просто сменят дрехите си за всеки от двата си живота, те променят и личността си. Ситуацията и средата спомагат за това превъплъщаване.
За малцината, които не са като нас — онези хищници, които без угризения или съжаление считат останалите хора за плячка — трансформацията би могла да бъде още по-драстична.
Този човек — един от тези малцина — смъкваше външната си кожа на звяр от някакъв кошмар и се преобразяваше за пред света. Когато отново се превъплъщаваше в звяра, мислеше за себе си само като такъв. И беше дал име на тази своя версия. Носеше го с гордост, насаждаше с него страх у околните и упражняваше власт над тях.
Името му беше Пясъчния човек.
От години той успяваше да остане незабелязан от ФБР и Нюйоркското полицейско управление.
Но повече не можеше да се крие.
Сега имаше цел. Мисия, която не биваше да проваля.
Ниското червеникаво слънце се спускаше над плачещия за ремонт покрив на „Грейдис Ин“, когато Пясъчния човек спря на паркинга. Тази част на Куинс беше в близост до летище „Кенеди“, така че на практика представляваше цял град от евтини хотели. А „Грейдис Ин“ беше дори по-евтин от останалите и онова, което предлагаше, съответстваше на цената му. Знаеше се, че е бил разкошна частна резиденция до Черния петък през 1929 г., когато собствениците му изгубили цялото си състояние с рухването на Нюйоркската фондова борса, довело до Голямата депресия.
Ако се съдеше по вида на сградата, Голямата депресия още не беше отминала. Клиентелата на хотела се състоеше най-вече от отчаяни или разорени хора.