Парите не бяха проблем за Пясъчния човек.
Охранителните камери обаче бяха.
Петдесет години „Грейдис Ин“ се бе ползвал с добра репутация, но времето и липсата на поддръжка постепенно го бяха превърнали в развалина. Съдебните власти в Ню Йорк бяха ползвали услугите му няколко години по време на процеси, наемайки стаи за журито, за да бъде държано в изолация. Това бе продължило до момента, в който серийният убиец Джошуа Кейн, самият той избран за съдебен заседател, бе извършил убийство в него. Сега единствените му гости бяха онези, които не можеха да си позволят стая в „Холидей Ин“ и или не знаеха, или пет пари не даваха за кървавата му история.
На малкия паркинг с двайсетина места имаше още две коли. Едната беше старо комби и очевидно отдавна се намираше там, ако се съдеше по дебелия слой прах и четирите спаднали гуми. Другата, „Тойота“, вероятно беше на дежурния рецепционист.
Пясъчния човек свали раницата си от черния ван без прозорци. Всички правоохранителни органи в Съединените щати вече близо година издирваха този ван. Честата смяна на регистрационните номера му позволяваше да го ползва, без да привлича вниманието им. Той нахлупи бейзболна шапка на главата си и няколко секунди съзерцава възхитено сградата и околните горички. Боята на фасадата и дограмата на прозорците беше напукана и се лющеше. Керемидите на покрива сякаш щяха да се разхвърчат при първия порив на вятъра; някои от тях вече го бяха направили, а на тяхно място стърчаха туфи трева.
Мрачна сграда.
Голяма и празна.
Той се изкачи по стъпалата, пресече огромното фоайе и стигна до рецепцията. Стените бяха покрити с дървена ламперия, която придаваше на помещението внушителен вид. Препарираните еленски глави не допринасяха с нищо за разведряване на атмосферата. Рецепционистът седеше на стол и четеше книга с меки корици. Когато забеляза приближаването на Пясъчния човек, той не стана от стола си. Не веднага. Само свали книгата и зад нея се показа пепелявото му лице с мазна коса и тънка усмивка.
— Какво ще обичате, господине?
— Искам да наема стая.
Мъжът се замисли. Мина известно време, преди да реши, че мъжът не се шегува.
— Колко време ще останете? Не даваме стаи на час.
— Една нощ.
— Петдесет и три долара — каза рецепционистът, като плъзна по плота формуляр за регистрация.
Пясъчния човек посегна към чашата с химикалки, избра си една и започна да попълва формуляра.
— Ще ми трябва кредитната ви карта, а освен това по правило блокираме петдесет долара за непредвидени разходи, ако нямате нищо против.
— Ни най-малко.
Той извади една карта от портфейла си и я подаде на рецепциониста, който я прекара през машината, отпечата разписка и помоли госта за адреса му и за още един подпис.
Докато мъжът чукаше с пръст по тъчскрийна, Пясъчния човек обърна разписката, написа нещо на гърба ѝ, после попълни отпред адреса в Олд Уестбъри и се подписа. Накрая му подаде обратно разписката и каза:
— Отивам да вечерям. Нали може да оставя багажа си на съхранение?
— Разбира се, ще го занеса в склада. Аз съм Том, управител на хотела.
— Благодаря ти, Том — каза Пясъчния човек и му подаде раницата си.
После излезе от хотела, качи се във вана и завъртя ключа в стартера. Погледна часовника си и прокара пръст по бронзовия му корпус. Беше „Панерай“, модел 1950, скъп и любим подарък. В света имаше само още двеста четиресет и девет като него. При напускане на фабриката часовниците бяха абсолютно еднакви, но с времето, под въздействието на средата, всеки придобиваше своя индивидуална патина. Този часовник означаваше много за него. Беше умело подбран подарък, защото беше като него — прецизен и уникален.
Беше осем без две минути вечерта.
Имаше горе-долу половин час: толкова беше времето за реакция на ФБР.
Той включи на скорост и напусна паркинга.
5. Дилейни
Осем без две минути.
Денят на Дилейни в нюйоркския офис на ФБР завърши по същия начин, както бе започнал. Всяка сутрин и всяка вечер през последната година тя проверяваше за новини около Пясъчния човек. ФБР имаше достъп до базите данни на правоохранителните органи по целия свят. Всички те се актуализираха повече или по-малко редовно в зависимост от региона. Някои като системата на Интерпол за лицево разпознаване се попълваха през няколко минути с нови и нови биометрични данни. Други — през няколко часа, веднъж дневно или дори веднъж в месеца. За Дилейни това нямаше значение. Тя си имаше квота. Трийсет и една бази данни, които да провери. Всяка сутрин. И всяка вечер.