Докато правеше справките си, изгълта половин литър студено кафе. Както всяка сутрин. И всяка вечер. Без сметана, с пет бучки захар.
Пресегна се към телефона върху бюрото и набра номер. Умееше да върши по няколко неща едновременно. Телефонът в другия край на линията иззвъня веднъж. Втори път. Трети. Само това се искаше от нея. Да изчака три позвънявания, после да затвори. От тринайсетгодишна всеки път, когато ѝ се налагаше да прекара нощта извън къщи, още с прибирането си на мястото, където бе отседнала, независимо от часа тя трябваше да набере номера на майка си и да изчака три позвънявания. За да знае Колийн, че е в безопасност. Майките се тревожат за децата си, но ирландските майки са световни шампионки по тревожене. Тъкмо се канеше да затвори, изпълнила дълга си както обикновено, макар и леко преждевременно, когато чу телефонът отсреща да се вдига.
— Пейдж, ти ли си? Обаждаш се от блокиран номер. Още не си се прибрала, нали? — каза Колийн с нейния насечен дъблински акцент, от който упорито отказваше да се отърси, въпреки че вече над четиресет години живееше в Бостън…
— Аз съм. Добре съм, мамо. Просто…
— Знаеш, че не мога да заспя, докато не се убедя, че си се прибрала вкъщи благополучно. И не ме лъжи. Твърде стара съм, а ти изобщо не си такава добра лъжкиня, каквато се опитваш да се изкараш, млада госпожичке.
— Мамо, добре съм. Тъкмо си тръгвам от работа…
— Не е достатъчно, нали знаеш? Позвъни ми отново, когато се върнеш вкъщи. Не преди това.
От другата страна се чу леко потракване. Не беше шум по линията. Майка ѝ стискаше в ръка молитвената си броеница. Тя знаеше, че не бива да спори с нея.
— Ще позвъня, като се прибера. Обичам те.
— И аз те обичам, миличка.
Тя затвори и отново впери поглед в монитора.
Трийсет и една бази данни.
Както и сутринта, в тях нямаше нищо за банковите сметки на Даниъл Милър, за кредитните му карти, никакво споменаване на регистрационния номер на вана; никакви следи, че е бил засечен от охранителна камера, свързана със системата за лицево разпознаване. Пясъчния човек твърдо заемаше първото място в списъка на най-издирваните от ФБР лица. Разчиствайки бюрото си за следващия работен ден, Дилейни намери листа с днешните си задачи. Обикновено го смачкваше на топка и го добавяше към купчината документи за унищожаване. Ако там обаче фигурираха неизпълнени задачи, оставаше в офиса, докато приключи с тях.
Забеляза една неизпълнена задача.
Дилейни набра номера и зачака. Включи се гласова поща както при трите ѝ предишни обаждания. Процесът срещу Кари Милър започваше след два дни. Списъкът на свидетелите беше дълъг и работата по него беше поделена между полицията и ФБР. Всички свидетели, които тя бе издирила, трябваше да бъдат проверени, за да е сигурна, че са готови за делото и знаят кога да очакват призовките си.
Досега бе успяла да се свърже с всички без един.
Винаги имаше по едно изключение.
Честър Морис. Работеше като портиер в хотел „Льо Бльо“ на Четвърто авеню в Бруклин. Когато снимката на Кари Милър се появи за пръв път в пресата, Честър доброволно се бе свързал с нюйоркската полиция и им бе казал, че една вечер след смяна се отбил в закусвалнята на Четвърто авеню и Шеста улица, за да си вземе бурито за вкъщи. На излизане забелязал двама души, застанали пред входа на жилищната сграда в съседство със закусвалнята. Мъж и жена. Стояли под козирката на входа, притиснати един до друг, макар да не валяло. Мъжът сякаш се опитвал да отключи вратата. В ръката си държал ключ или нещо такова. Честър продължил пътя си към автобусната спирка и забравил за двойката.
На следващата сутрин чул по новините, че две жени са били убити от Пясъчния човек в същата жилищна сграда. Но докато той бил забелязал двама души пред входа, полицията издирвала само едно лице. Не мъж и жена.
Едва след като снимките на Даниъл и Кари Милър се появили на първа страница на вестниците, Честър се бе обадил в полицията, за да каже, че ги е видял пред тази сграда в нощта на убийството.
Това бяха важни показания и от Честър щеше да излезе добър свидетел. Разбира се, той искаше нещо в замяна на явяването си в съда. Имаше висящо обвинение във физическо насилие и ако бъдеше осъден, това щеше да му коства работата. Бил Сунг и Дрю Уайт бяха сключили сделка с Честър: снемане на обвиненията срещу съдействие. По някакъв начин медиите бяха надушили за предстоящото призоваване на Честър като свидетел и бяха пуснали няколко материала по темата.
А сега той не си вдигаше телефона. Дилейни му остави съобщение. Сигурно беше на смяна и се занимаваше с клиент.