Тя стана от бюрото да се поразкърши. Беше осем и пет. Свършила бе достатъчно работа за деня. Докато се оглеждаше за мобилния си телефон, чу сигнала за нов есемес. Веднага след това и компютърът я извести за нов имейл.
Есемесът беше от екипа за финансови измами на „Американ Експрес“. Отвори имейла. Той дублираше есемеса. Преди да успее да се свърже с банката, телефонът ѝ иззвъня. Номерът беше на отдел „Киберпрестъпност“ в Куонтико.
— Специален агент Дилейни, обажда ви се агент Рудник от „Киберпрестъпност“. Засякох вашия човек.
Няколко секунди Дилейни не знаеше какво да каже. Толкова дълго бе чакала този миг и сега съдбата ѝ го поднасяше. Откакто Даниъл Милър беше беглец от закона, от ФБР следяха банковите му сметки и кредитните му карти. Те не бяха замразени, просто поставени под наблюдение за всякакви движения по тях. Предполагаха, че Милър, който беше заможен човек, се е запасил със значителни суми пари в брой, с които да не привлича внимание. Но парите в брой рано или късно свършваха.
— Къде? — попита Дилейни, очаквайки сигналът да е постъпил от автокъща в Суринам, от агенция за наемане на частни самолети в Колумбия или от магазин в Ел Салвадор. Беше сигурна, че Милър е напуснал страната и сега се укрива в някое затънтено място, максимално далече от обсега на ФБР.
— Пясъчния човек току-що е платил с „Американ Експрес“ в „Грейдис Ин“ в Куинс.
6. Дилейни
Паркингът пред „Грейдис Ин“ беше пълен с полицейски коли. Включени фарове, мигащи сини и червени лампи и дори лъчи на прожектори осветяваха мястото, което грееше като на Четвърти юли. Тя и преди бе идвала в хотела, издирвайки серийния убиец Джошуа Кейн, който бе настанен тук като съдебен заседател. Сградата ѝ се стори още по-жалка съборетина от предишния път.
Дилейни спря колата си до някакво старо комби с четири спаднали гуми. На паркинга имаше още един автомобил с гражданска регистрация — „Тойота“. Слава богу, хотелът изглеждаше почти празен, та ако Пясъчния човек се опиташе да се прави на интересен, вероятността да пострадат невинни хора беше малка. Пред входа бяха застанали трийсетина полицаи с автомати и гладкоцевни пушки, готови за стрелба.
Бил Сунг изведе отвътре човек с черен панталон, бяла риза и черна жилетка. Вероятно беше дежурният рецепционист. Зад тях вървеше жена на петдесетина години по анцуг, препасана с престилка — единствената чистачка, от която се нуждаеше хотел с толкова малко гости. Един от униформените придружи рецепциониста и жената до вана на спецотряда и им помогна да се качат в него.
— Той тук ли е? — попита Дилейни с мрачен глас. По всичко личеше, че са го изпуснали.
— Том, дежурният на рецепцията, казва, че е наел стая преди четиресет и няколко минути. Оставил раницата си и отишъл да вечеря.
— В стаята си ли я е оставил?
— Не, на рецепцията при него — каза Бил.
— Той ли е бил? Милър?
Стомахът ѝ беше на топка от напрежение. Само това им трябваше сега — крадец, задигнал кредитните карти на Милър. Надяваше се да е Пясъчния човек.
— Той е.
— Имат ли запис от камерите?
— Техните камери са свързани с видеокасетофон, който от пет години е повреден и няма кой да им го оправи, а не могат да си позволят нова система. Тъй че няма запис. Рецепционистът го описа в общи линии и съответства като възраст и ръст.
— Показахте ли му снимка на Милър?
— Да. Смята, че може би е той. Носел бейзболна шапка. Нямаме представа как Милър е променил вида си за една година. Но не се бой, той е.
— Откъде знаеш?
— Използвал е „Американ Експрес“ и ни е оставил бележка. Хайде, трябва да отцепим района — каза Бил, като подаде на Дилейни прозрачен плик за веществени доказателства, в който имаше формуляр за регистрация.
После я хвана за ръката, внимателно я обърна кръгом и я поведе настрани от сградата.
Дилейни погледна формуляра. Беше се подписал като Д. Милър. Посочил бе адреса на Медоу Роуд в Олд Уестбъри. Тя обърна листа.
Отзад бяха написани две думи.
Тик-так.
Докато се чудеше какво означава написаното, тя погледна през рамо към хотела, после към пълния с полицейски коли паркинг и каза:
— Трябва да поставим вътре хора на пост, да скрием патрулните коли и да отцепим периметъра с автомобили без отличителни знаци.
— Той няма да се върне — заяви Бил. — Отидох в багажното помещение, но като я чух, веднага се обърнах и излязох навън.
— Какво си чул?
— Раницата на Милър. Цъка. Сапьорите до пет минути ще са тук.