Раменете на Дилейни се отпуснаха.
— Не е свършил парите — каза тя. — Не е допуснал грешка.
Бил извика на полицаите, скупчени на паркинга, да се дръпнат назад и да освободят района.
— Не, не е грешка — съгласи се той. — Искал е да ни примами право при раницата и… бум!
— Защо точно сега? — запита Дилейни по-скоро себе си, отколкото Бил.
— Може би защото след два дни жена му отива на съд.
Автомобилът на сапьорния екип влезе в паркинга точно когато полицейските коли започваха да излизат от там, за да отцепят района. Около „Грейдис Ин“ имаше много незастроена земя. Предимно зле поддържани ливади, които се простираха чак до другото главно шосе. Най-близката сграда беше една баптистка църква, но разстоянието до нея беше такова, че никакво взривно устройство, скрито в раница, не би могло да я засегне. Но полицаите за всеки случай се погрижиха да отведат единствените двама души от персонала на безопасна дистанция. Въпреки всички маневри наоколо бяха останали твърде много униформени и Бил изпрати една трета от тях да патрулират периметъра и една трета да издирят всички охранителни камери, покриващи подходите към хотела, като изземат записите от часа на пристигането и изчезването на Милър. Ако имаха късмет, може би щяха да засекат регистрационния му номер, макар да подозираха, че дори все още да караше вана, сигурно сменяше редовно номерата му.
Всичко това се обсъждаше в мобилния команден център на Нюйоркското полицейско управление, паркиран на петнайсетина метра от сградата, зад противовзривните заграждения, които бързо бяха издигнати около нея. Ако бомбата избухнеше, нищо нямаше да спаси сградата, но тези прегради щяха да спрат отломките и парчетата стъкло, летящи във въздуха при експлозията.
Сапьорите изпратиха вътре робота си и Дилейни зачака. Тези неща отнемаха време, което минаваше особено бавно. Странно усещане е да чакаш нещо да гръмне. Може да се опише като тягостно напрежение. Дилейни го бе изпитвала няколко пъти през живота си. Беше постъпила в Бюрото наскоро след уволнението си от американската армия. Мисиите в Ирак и Афганистан ѝ бяха дали да разбере, че е време да помисли за промяна в кариерата си. Чакането в базата по време на онова, което минаваше за почивка между две операции, я изпълваше със странна смесица от стрес и безразличие. Всъщност почивка на практика нямаше. По всяко време с половинчасово предизвестие можеха да ги вдигнат и запокитят в лайната, но дори и в базата винаги бяха изложени на опасност от минометен обстрел или от атентатор самоубиец, който да се забие в комплекса с камион, натъпкан с експлозиви. Именно през тези периоди на мъчително очакване тя започна да разбира как се чувства майка ѝ. Това бе една от причините да напусне армията. По време на мисиите ѝ Колийн посещаваше всеки ден малката енорийска църква в Дорчестър, запалваше свещ и се молеше на Дева Мария за благополучното ѝ завръщане. Когато Дилейни най-после се прибра от последната мисия, свещеникът ѝ каза, че Колийн за малко не опожарила храма с нейните свещи.
Това чакане беше подобно, макар тя да не се потеше толкова. Не както във Фалуджа. Но тогава не беше само от жегата. А от напрежението, което караше раменете ѝ да се схващат, докато пълзеше нагоре по тила ѝ, за да изпържи мозъка ѝ. Застанала до Бил, подпряна на капака на рейндж ровъра му, тя скърцаше със зъби. Повече от четиресет минути не се случи нищо. Екипът криминалисти пиеха кафе в картонени чаши и чакаха сапьорите да дадат знак, че вътре е чисто, за да влязат. Един от тях, облечен в тежък защитен скафандър, се провря през противовзривните заграждения и се насочи към вратата на хотела. Мина половин час, преди Бил да чуе гласа му по радиостанцията:
— Чисто. Било е фалшива тревога. В раницата няма взривно устройство.
Дилейни и Бил се спогледаха учудено и тръгнаха към хотела. На вратата се разминаха със сапьора.
— Ако в раницата не е имало бомба, какво беше това цъкане, което чух? — попита Бил.
Човекът вдигна рамене.
— Вътре няма метални предмети. Нито пластичен експлозив, нито запалителни течности. Има… но по-добре вижте сами.
Раницата беше поставена върху гишето на рецепцията. Ципът беше разтворен. С ръкавици на ръцете Бил я повдигна и внимателно я остави на пода. Дилейни се обърна и видя криминалистите, които в този момент влизаха в хотела. Един от тях носеше фотоапарат и вече се готвеше да снима.
— Направи снимка отгоре — каза Бил, като се дръпна встрани, за да не пречи.
Светкавицата блесна два-три пъти, после Бил коленичи на пода, а Дилейни приклекна до него; той дръпна докрай ципа и разтвори широко раницата.