Сега тя разбра защо Честър Морис не отговаряше на телефона си. Той нямаше повече да се притеснява за показанията си срещу Кари Милър, нито за снемането на обвиненията срещу самия него.
Очите на Честър липсваха. Главата му беше отрязана в основата на шията с много остър нож. Чистият, гладък срез не оставяше съмнение. Устата му беше разтворена в ням писък. Тя и очните му кухини бяха запълнени с нещо тъмно, но не беше кръв.
А пясък.
През живота си Дилейни бе виждала много страховити неща.
Обезобразени човешки трупове. Изтезавани хора. Жертви, разкъсани на парчета. Ужасът и болката на последните мигове бяха изписани на лицата им или на онова, което бе останало от тях. Тя се изправи, отстъпи крачка назад и завъртя глава, докато шията ѝ изпука, после отново се наведе над раницата.
И тогава чу цъкането.
— Господи, сигурно има някакво устройство в главата — каза Бил, но преди да продължи, Дилейни го прекъсна:
— Това не е механизъм. Чуй!
Двамата застинаха неподвижно, затаили дъх; цъкането се чу отново. Забързан натрапчив ритъм. Бил свали фенерче от колана си и освети вътрешността на раницата. Внезапната ярка светлина подплаши нещо малко и черно, което премина тичешком по зъбите на Честър. Не беше сянка. А някакво насекомо.
— Щурци — предположи Бил, като изпусна шумно въздуха от дробовете си. Откакто чу цъкането, беше спрял да диша.
— Не са щурци — каза Дилейни. — Твърде малки са. Освен това щурците не издават такъв звук.
— Трябва да приберем Кари Милър — заяви Бил. — Явно е подавала информация на мъжа си и сега той избива ключови свидетели на обвинението. Ще позвъня в прокуратурата да разпоредят денонощна охрана на всички свидетели по делото.
— Бил, това не е достатъчно. Честър го показаха по сутрешните новини, за бога. Още преди месеци ти казвах, че трябваше да привлечем…
— Дума да не става, не съм съгласен.
— Ами нищо от онова, което опитахме досега, не работи. Ако някой може да залови Пясъчния човек, това е Гейбриъл Лейк.
— Наистина ли смяташ така?
Тя кимна.
— Не познавам друг, който да отгатва какво се случва в ума на убиеца.
— И си има причина да мисли като убиец, нали така, Пейдж?
Тя отвори уста да каже нещо, но Бил я прекъсна:
— Не мога да го направя. Той е опасен човек и му нямам доверие.
Дилейни поклати глава. Бил беше непреклонен.
Двамата оставиха криминалистите да се занимават с раницата и главата в нея. Малките насекоми в пясъка и звукът, който издаваха, бяха познати на Дилейни, но тя така и не се сещаше откъде. След два изгубени часа не можеха нищо повече да направят. Пясъчния човек ги провокираше. Подиграваше им се. След спора относно Лейк тя почти не говореше с Бил. Той не искаше да я слуша. Такива като Бил Сунг се интересуваха само от политическите последици, ако нещо се прецакаше. Мислеха за себе си. За собствените си кариери.
Лейк вървеше със своя товар от миналото, по-тежък и от Боинг 747, но пък постигаше резултати.
Беше ловец на хора. Ни повече, ни по-малко. Точно човекът, който им трябваше в момента.
Изтощена до крайност, Дилейни закрачи към колата си на паркинга. Забеляза старото комби до нея — задната му врата беше открехната няколко сантиметра. На седалката имаше одеяла. Може би някой от многобройните бездомници в този град си беше направил бърлога в него. Подкара обратно към града, твърдо решена да се наспи. Напрежението, с което бе очаквала да приключат сапьорите, както и ударът от загубата на ключовия ѝ свидетел я бяха изтощили. Точно това искаше Пясъчния човек. Той убиваше безпрепятствено, като си играеше на котка и мишка с полицията и ФБР. Дилейни изпитваше страх от онова, което щяха да ѝ донесат близките няколко дни.
Бюрото притежаваше дузина имоти, разпръснати из Ню Йорк. Няколко бяха дори в Манхатън като апартамента, в който Дилейни работеше по случая с Пясъчния човек. Повечето бяха квартири за тайни срещи, но някои се ползваха и за настаняване на командировани агенти. Тя бе поискала тази конкретна сграда, защото беше една от малкото с подземен паркинг. Самият апартамент беше дупка и едва ли струваше колкото паркомястото към него. Вдигна бариерата с дистанционното, слезе по рампата и намери мястото си в мъждиво осветения паркинг.
Угаси двигателя. Въздъхна, разкърши рамене и отпусна глава на облегалката.
Миг преди да затвори очи, видя как нещо тънко и черно се преметна пред лицето ѝ и после…
… чу изстъргването на пластмасовите зъбци, свинската опашка я стисна за гърлото, прекъсвайки притока на въздух в дробовете ѝ; усети как очите ѝ изхвръкват от орбитите, устата ѝ се разтваря широко, а тилът ѝ се залепва за облегалката. Пръстите ѝ посегнаха отчаяно към шията, краката ѝ заудряха пода под таблото, глезените ѝ се остъргаха в ръбовете на педалите.