В огледалото различи фигурата на задната седалка. Една силна ръка я хвана за челото, докато другата заби нещо остро в шията ѝ. Когато ръката се отдръпна, тя видя игла на спринцовка, червена от кръвта ѝ.
Краката ѝ отказваха да се движат. Ръцете ѝ се отпуснаха, усети пристъп на гадене, зави ѝ се свят. Докато очите ѝ се затваряха, ѝ се стори, че звъни телефон, веднъж… втори път… трети… а някъде наблизо потракват зърна от броеница.
Топъл дъх облъхна врата ѝ.
Чу глас.
Истински, не плод на медикаментозна халюцинация. Нисък дрезгав баритон, който я приспа почти мигновено.
Пясъчно човече, сладичко приспи ме, във красива фея бързо превърни ме…
7. Еди
Затворих папката на Кари Милър върху бюрото си, облегнах се назад и се заслушах в звуците на нощта. Като дете в училище бях гледал на касета филм за дивата природа. Ставаше дума за Амазонската джунгла и си спомням как дикторът обяви, че със залеза на слънцето джунглата оживявала.
Същото се отнасяше и за Манхатън. Шумът от трафика и тълпите не преставаше през деня, както вероятно и шумовете в Амазония, но със сигурност нощем човек ги забелязваше повече. Някой пееше стара ирландска песен, но не можех да я различа, защото наблизо други хора си крещяха, надвиквайки се с припева, на кого е ред да плати за таксито. Ревяха клаксони, боботеха двигатели, свиреха гуми.
След пет часа, прекарани в четене за убийствата на Пясъчния човек и разглеждане на снимки на жертвите, имах нужда да прекъсна за момент и да вдъхна малко от истинския живот. Ню Йорк беше най-доброто място за това. Беше джунгла, но от особен вид. Също толкова гъста, също така изпълнена със светлини и звуци. Може би и също толкова опасна.
Хищници дебнеха в тъмните улички. Най-често плячка ставаха слабите и бедните, но някои като Пясъчния човек не подбираха жертвите си. Което го правеше толкова страшен. Нападенията му не следваха никаква закономерност. Нито като време, нито като място, нито като профил на жертвата. Все едно дали човек вървеше по улицата в четири сутринта, или си стоеше у дома зад заключената врата — никъде не беше в безопасност.
Докато убиецът се вихреше, градът беше някак притихнал. После убийствата престанаха. След локдауна заради ковид и слуховете, че Пясъчния човек се укрива и може би дори е избягал в чужбина, повечето хора решиха, че вече е безопасно да излизат навън или да бъдат сами в леглото си нощем. Страхът още витаеше във въздуха, но нормалността постепенно се завръщаше в манхатънските каньони от стомана, бетон и стъкло.
Фрагменти от снимки на жертвите се мяркаха пред затворените ми клепачи. Повечето бяха на жени. С извадени очи и запълнени с пясък орбити; пясък бе натъпкан и в гърлата им. Беше полепнал по зъбите, устните и венците им. От кръвта на раните им се беше оцветил в розово. Освен този в устата, който бе останал белезникав, като чуждо тяло.
Папката беше разделена на части за отделните жертви според точките от обвинителния акт. От тях шест бяха свързани по някакъв начин с Кари. Помислих си, че ако прокурорът ѝ издействаше осъдителна присъда по тези обвинения, от ФБР щяха да се опитат да ѝ пришият и останалите убийства на Пясъчния човек. Но оставих тези мисли за друг ден. Разполагах с докладите от местопрестъпленията и показанията на съседи и роднини, които ми бяха достатъчни, за да си изградя представа за шестте жертви по това дело, за живота им и начина, по който той им бе отнет.
Маргарет Шарп беше на трийсет и две, маркетингов директор, жителка на Източен Харлем. Падала си по скъпи ретро дрехи и печене на домашни сладкиши. Всеки ден ходела на работа с велосипед, лилав на бели точки, с монтирана над предния калник плетена кошница, в която пренасяла покупките си. Във фитнеса срещнала друга млада жена на име Петра, която също обичала да кара колело. Неотдавна отбелязали шест месеца, откакто се познавали. Петра открила Маргарет мъртва в апартамента ѝ на сутринта след нападението. Повечето сутрини двете тръгвали заедно за работа с велосипедите си и след като Маргарет не отговаряла на телефона, Петра влязла в апартамента ѝ със своя ключ. Маргарет била убита на 21 май миналата година. По-късно Петра потвърдила, че старинните сребърни обици, открити в дрешника на Кари, са на приятелката ѝ.
Пени Джоунс и Сузана Ейбрамс живеели заедно в апартамент на Четвърто авеню в Бруклин. Пени била на двайсет и една, певица и авторка на песни, която имала по осем участия пред публика седмично, а в свободното си време работела като сервитьорка в закусвалня. Сузана била по-голяма, но не и по-мъдра. Наливала „Гинес“ и уиски в ирландски бар на две преки от апартамента им и изкарвала повече от бакшиши за една вечер, отколкото Пени за седмица. Бедата била, че голяма част от тези пари се връщали обратно в бара. Особено когато Пени получела отказ от литературна агенция. Тя била написала роман и се опитвала да си намери агент, но всеки път, като отворела пощата си, получавала поредния плесник.