Две млади жени, които се наслаждавали на живота, опитвайки се да пробият в най-страхотния град на света.
На 29 май техен съсед забелязал, че вратата на апартамента им е отворена, провикнал се, но никой не отговорил. Влязъл и веднага изтичал обратно навън. Позвънил на 911. Пени и Сузана били намерени всяка в стаята си. Обезобразени, натъпкани с пясък. Вратите на стаите били затворени, никъде в апартамента нямало следи от борба. Странно — две млади здрави жени да не окажат никаква съпротива на убиеца си. Вечерта преди нападението, на 28 май, свидетел на име Честър Морис забелязал мъж и жена до входа на сградата, където живеели Пени и Сузана; сторило му се, че мъжът се опитвал да разбие ключалката на входната врата. Морис идентифицирал Даниъл и Кари Милър като мъжа и жената на входа. От вещите и на двете жертви липсвало по нещо: пръстенът от розово злато на Пени с два червени граната и сребърният пръстен на Сузана със сивкав полускъпоценен камък. И двата пръстена били намерени сред бижутата на Кари.
Лилиан Паркър била тиха и затворена жена. Дизайнерка на свободна практика, която работела предимно в дома си в „Трайбека“. Трупът ѝ бил открит в тесния пасаж зад сградата, където живеела, което било необичайно за Пясъчния човек. Била на четиресет и една години, запалена цигуларка, макар че съседите ѝ не подозирали нищо за нейното хоби. Цигулката ѝ била намерена със силиконов заглушител на звука. Една съседка, Тереза Васкес, казала, че е видяла мъж и жена да се навъртат покрай сградата в нощта на убийството, на 5-и срещу 6 юни. Описанието ѝ съответствало на Даниъл и Кари Милър. Тереза Васкес подобно на Честър Морис се решила да позвъни в полицията едва след сензационния арест на Кари Милър. Една брошка камео, която Лилиан носела всеки ден, не била открита нито в апартамента, нито на трупа ѝ. Майка ѝ била тази, която казала на полицията за липсата на брошката. Това довело до повторно обсъждане на убийствата с роднини на жертвите, при което били идентифицирани различни бижута, присвоени от убиеца. Ако не била госпожа Паркър, полицията и ФБР нямало да разберат, че Пясъчния човек прибира трофеи от жертвите си.
Семейство Нилсен живеели във величествена каменна къща в „Ийст Вилидж“. Съвестен гражданин позвънил в полицията, като видял входната им врата да зее широко отворена някъде към шест сутринта. Първият полицай, пристигнал на местопроизшествието, бил сравнително нов. Наставникът му влязъл заедно с него в къщата и му казал да провери горния етаж. Когато чул глух удар някъде горе, по-възрастният полицай изтичал по стълбите и видял новобранеца в безсъзнание на площадката пред семейната спалня. Отначало си помислил, че е повален с удар от нападател, но много скоро разбрал причината за припадъка. Тобаяс и Стейси Нилсен били открити заедно в леглото, завити с чаршафи до шиите. Устите и очните им орбити били напълнени с пясък. В съседната стая осемгодишната Ели Нилсен спяла дълбоко, прегърнала мече. Нейното осиновено братче Робърт, едва петгодишно, било в своята стая. Децата били живи и невредими, ако не се смятало приспивателното, което им било поставено с инжекция. Те не видели мъжа, който ги боцнал по врата в тъмното, но Робърт казал, че усетил дъха му по бузата си.
Полицаят новобранец си взел един месец отпуск по болест, а след изтичането му подал молба за напускане. Седмица по-късно погълнал свръхдоза обезболяващи и бил погребан с военни почести. Запитах се дали ако беше доживял федералните да открият черната перлена огърлица на госпожа Нилсен в чекмеджето на Кари Милър, това е щяло да успокои душата му? Дали е щяло да го спаси?
Това бяха само няколко от жертвите на Пясъчния човек. Най-пресните му убийства, които ФБР по един или друг начин бе свързало с Кари Милър. Бях влизал в дома на Кари, бяхме разговаряли и не можех да си я представя като човек, способен да приспи две деца и после невъзмутимо да убие родителите им.
И преди си бях имал работа с чудовища. Също както и Пейдж Дилейни, водещата анализаторка на ФБР по случая. С нея бяхме работили заедно по делото срещу Боби Соломон, при което се натъкнахме на сериен убиец, успял да се намърда сред съдебните заседатели. Беше чист късмет, че останах жив след това дело, а петнайсетсантиметровият белег на бедрото ми все още ме наболяваше през зимата и ме сърбеше през лятото. Тя ми бе дала и някои ценни съвети по процеса срещу Авелино, когато с Кейт се бяхме изправили за пръв път един срещу друг като опоненти. Дилейни си изкарваше хляба, преследвайки убийци. Нищо чудно, че животът ни бе събрал, той като и двамата се занимавахме, всеки по своя линия, с най-големите ужаси в този град. Дилейни ми харесваше. Беше умна и последователна. Една жена, която бях обичал и загубил някога, на име Харпър, беше наша обща приятелка.