За последен път с Дилейни се бяхме срещнали и разговаряли на годишнината от смъртта на Харпър. Тя си спомняше за нашата покойна приятелка с топлина и обич, които звучаха напълно искрено. Докато говореше, аз я слушах, кимах и накрая я прегърнах на раздяла. Не можех да говоря за Харпър. Поне засега. Пред никого, дори пред Хари. В един момент си бях въобразил, че двамата с нея може би имаме бъдеще заедно. Белезите по тялото ми не бяха единствените рани, които щях да нося до края на живота си.
Станах от стола и се приближих до прозореца. Неоновото сияние от клуба насреща проникваше в стаята ми и я обливаше в наситеночервено. То сякаш поглъщаше в себе си уличните шумове — експлозия от цветове, която притъпяваше сетивата за всичко останало.
Блох, Кейт и Хари единодушно вярваха на Кари Милър. Нямах право да подценявам това. А когато самият аз я погледнах в очите и я попитах дали е убила онези хора, тя ми каза истината. Знаех го. Доказателствата срещу нея бяха косвени, но бяха много. С годините обаче се бях научил да не пренебрегвам инстинктите си, каквото и да твърдеше обвинението.
Мислех си, че тя знае за тъмната страна на съпруга си повече, отколкото е готова да каже. Може би от самото начало бе разбрала всичко и бе живяла в страх, бавно задушавайки се от чувството за вина заради мълчанието си. Знаех, че в един момент го е заподозряла, но не е предприела нищо. И това сега я измъчваше. Което означаваше, че е загрижена за станалото. Убийците не изпитват емпатия, нито могат да я имитират. И четиримата вярвахме на Кари. Това означаваше много.
Само че целият останал свят я смяташе за убийца.
Прокуратурата щеше да представи два аргумента. Първо, тя е планирала тези хора да бъдат убити и е насърчавала или подпомагала действията на съпруга си. Ако обвинението не успееше да докаже преднамереност, имаше и резервен аргумент — че е била съучастничка. В този случай трябваше да се докаже, че е знаела за намеренията на съпруга си да убива, като му е предоставила средство, възможност или просто съдействие да извърши престъпленията. Последното беше по-лесно да се докаже. Ако Кари бъдеше призната за виновна по което и да било от тези обвинения, до края на живота си щеше да вижда света през решетките на затворническа килия.
Едно последно доказателство на прокуратурата ни създаваше голям проблем. За него не бях я питал. Не конкретно. Без съмнение то щеше да се окаже ключово за решението на голямото жури дали да я изправи пред съда. Едно нещо беше сигурно по това дело: Даниъл Милър беше Пясъчния човек и той бе убил всичките тези хора. Нямаше две мнения по въпроса.
А Кари Милър бе излъгала, за да го прикрие.
Въпросът, на който трябваше да си отговоря, беше: защо го е прикривала тя?
Мобилният ми телефон избръмча върху бюрото.
Погледнах часовника си, подарък от дъщеря ми Ейми преди много години. Стъклото му беше цялото издраскано, но за нищо на света не бих се разделил с него. Тя имаше същия като моя и си го носеше, докато един ден просто го свали. Новият съпруг на майка ѝ, Кевин, ѝ беше подарил нов за петнайсетия рожден ден. Всъщност той официално не беше съпруг на майка ѝ, поне засега. Кристин се готвеше да се омъжи за него след няколко седмици, но новината не се оказа толкова тежка за мен, колкото очаквах. Бях приел, че тя има право на свой живот. Болката отшумяваше и вече не я усещах, освен когато ме връхлетеше неочаквано. Повече се тревожех за Ейми, отколкото за Кристин. Имах усещането, че ще изгубя дъщеря си.
Вдигнах телефона и сверих часа на дисплея с часовника си.
Беше два сутринта. Обаждания по това време никога не са на добро.
Беше нашата детективка, Блох.
— Всичко наред ли е? — попитах аз.
— Пътувам за офиса на ФБР до „Кенеди“. Току-що беше обявена тревога в целия щат. Един от наемателите в сградата на Пейдж Дилейни е повикал полицията. Колата ѝ се намирала в подземния паркинг. И четирите врати били отворени, а алармата пищяла. Телефонът и пистолетът ѝ били вътре.