— Щом толкова много знаете, какво означава това? — попита той и вдигна един айпад. — Предава на живо от колата на Дилейни ей там.
Погледнах към другия край на паркинга и видях камера, насочена право към колата. Имаше нещо върху таблото. След миг вече знаех какво е.
Предметът беше може би трийсетина сантиметра висок. Беше закрепен между таблото и предното стъкло. Отначало ми заприлича на две чаши за уиски, поставени една върху друга в дървена рамка.
Взрях се в екрана.
Беше пясъчен часовник. В горната половина оставаше много малко пясък. През гърлото в симетричната долна половина се стичаха песъчинки.
— Колко време остава? — попитах аз.
— Някъде около десетина минути. Смятаме, че е предвиден да отмерва четири часа. Не е имало никакви искания. Никакви опити за установяване на контакт. Само тоя шибан пясъчен часовник.
— Как я е извел от сградата?
— Не знаем със сигурност. Прегледахме записа от камерата във фоайето, не е минал оттам. Единствената камера на паркинга покрива входа и изхода. След пристигането на Дилейни не са напускали никакви автомобили. Може да я е упоил и да я е влачил със себе си, придържайки се плътно до стената извън обсега на камерата, да са се промушили под бариерата и да я е качил на паркирана наблизо кола. Това ни се струва най-вероятно.
— Не можеш да влачиш човек в безсъзнание по нюйоркска улица три, пет или десет метра, без да те видят поне десет души. Милър поема рискове, но този път рискът е бил прекалено голям, дори за него.
— Вие по-добра теория ли имате?
Двамата с Блох отидохме до рампата. На стената вляво, високо горе, имаше охранителна камера. Някой, който застане под нея със залепен за тухлите гръб, би могъл да се изкачи и да излезе навън, без камерата да го хване. Но не и със заложник, независимо в съзнание или не.
— Това не ми харесва — промърморих аз.
Блох не ме чу или се престори, че не ме чува, но нямаше значение. Тя включи джобно фенерче и заоглежда паркинга. Тръгнах след нея. Почти всички паркоместа бяха заети. Имаше около четиресет коли, ако не и петдесет.
— Сигурен съм, че са проверили паркинга — казах.
— Направили са бърз оглед, нищо повече — отвърна Блох.
Докато Лейк и Сунг спореха, двамата с Блох обиколихме навсякъде. Погледите ни следяха лъча на фенерчето в тъмните пролуки между и зад паркираните коли, където не проникваше светлина от луминесцентните лампи. Пространството беше изпълнено с миризма на моторно масло, бензин и влага.
Равномерното кап-кап-кап от тавана звучеше като стенен часовник, отброяващ секундите.
Нищо не се набиваше в очи. Блох осветяваше всички пространства между колите, но не се застояваше дълго на едно място. Спря до двайсетгодишно порше и огледа вътрешността му, после мина нататък. Приключихме с едната редица коли, пресякохме пътеката и тръгнахме покрай другата. Блох се приближи до колата, паркирана срещу тази на Дилейни. Беше стар модел „Тойота“ пикап с брезент върху каросерията.
— Би ли ми казала все пак какво търсим? — попитах я аз.
— Стара кола без аларма — отговори тя, после изведнъж се спря и вдигна ръка за тишина. — Чу ли това?
Заслушах се, но чувах само равномерното капане от тръбите. Тук то бе по-отчетливо. Погледнах нагоре, опитвайки се да установя източника, но беше невъзможно да се каже.
— Не виждам как е изкарал Дилейни от тук — казах аз.
— Мисля, че агентът беше наполовина прав — отвърна Блох.
— Какво значи наполовина?
— Пясъчния човек е вървял, притиснат до стената, изкачил се е по рампата и е излязъл пеша на улицата. Но Дилейни…
— По дяволите! Мислиш, че е още тук?
Блох се наведе и освети пространството под пикапа.
— Лейк! Сунг! — викна тя. — Идвайте насам!
Коленичих. Под пикапа се беше образувала тъмна локва, която се оттичаше на тънка струйка в канала на пода. Течността капеше от задната част. Не миришеше на моторно масло.
Когато се изправих на крака, Блох вече беше отметнала брезента на каросерията. Върху стоманеното дъно лежеше Пейдж Дилейни.
Срещал бях много болка през живота си. Знаех на какво е способен един злодей, но гледката на моя приятелка, осакатена по този начин, ме накара да се сгърча от ужас. Затворих очи и извърнах глава встрани.
Заради огромната рана на корема си беше подгизнала в кръв от шията до коленете. Очите ѝ бяха извадени.
Блох скочи в каросерията и докато едната ѝ ръка беше върху раната на Дилейни, а другата на шията ѝ, се провикна да доведат парамедик.
— Не напипвам пулс — каза тя.
Качих се при нея в пикапа, за да ѝ помогна да притиска раната. Още щом докоснах тялото на Дилейни, разбрах, че сме закъснели. Беше студена.