Въпросната сутрин, след като си изяде яйцата и седна на кухненската маса да се порадва на часовника си, той ми каза да си затворя очите и да му подам ръцете си с разтворени длани. Имал изненада. Такъв си е той, дори на рождения си ден мисли за мен. Усетих нещо в дланите си и като отворих очи, видях чифт красиви старинни обици. Сребърни, във формата на роза. Любимото ми цвете. Семпли и изумително красиви. Без подаръчна опаковка. Каза, че ги видял в някакво антикварно магазинче и не могъл да им устои. Бяха идеалният подарък.
Дани е идеалният съпруг.
Животът ми се промени, откакто го срещнах.
Още от малка, когато гледах „Плаващият театър“, „Момчета и кукли“ и „42-ра улица“ от канапето в къщата на родителите ми в Кливланд, обичах да пея и да танцувам. Подобно на много други дойдох в Ню Йорк с големи мечти и малко пари. Живеех в ужасни квартири с хора, които едва познавах, работех на три места едновременно и трупах отказ след отказ на прослушванията. Когато не получих дори ролята на Пилето Чъки в една детска пиеса, реших, че шоубизнесът не е за мен.
Напуснах трите места, където работех като сервитьорка, хванах се на по-добра работа като продавач-консултант в магазин за кожени изделия на Източна 26-а и „Медисън“ и вече можех да плащам сама наема на апартамент, в който да не се блъскам с непознати. Не бях принудена да бъркам под възглавниците на канапето за дребни монети, с които да си купя кофичка нудълс. Така живях една година, докато Даниъл Милър ме видя през витрината, спря се и влезе вътре. Не за да си купи куфарче, кожена чанта или портфейл. А заради мен. Каза, че съм най-красивата жена, която е виждал някога, и че щял да се разкайва до смъртта си, ако не ме покани на вечеря още там, на място.
Там, в магазина, ми каза и името си: Даниъл Милър. Сякаш трябваше да ми говори нещо. (После научих, че то наистина е известно на богатите хора в този град. Управлява частен хедж фонд и изкарва много пари от него.) Беше висок, добре сложен, красив, чаровен и на първата ни среща същата вечер се питах какво ли се крие зад тази ослепителна усмивка. Когато започнахме да се виждаме, не знаех, че е богат, но на четвъртата ни среща, когато нае частен самолет да ни откара до Вегас, започнах да се досещам. Не парите обаче ме накараха да се влюбя в него. А начинът, по който ме караше да се чувствам. Сякаш бях най-важният човек на света.
Животът ми дотогава беше вечно изпълнен с несигурност. Баща ми не можеше да се задържи дълго време на работа и с майка ми се караха много. Алкохолът определено играеше роля, но безпаричието беше в основата на всичко. Бях на деветнайсет и работех като барманка, когато той се вряза с пикапа си в мантинелата на шосето. Мама беше на седалката до него. Бил е пиян. И двамата всъщност са били пияни. Така и не излязоха живи от пикапа. Загубата на родителите ми ме подтикна да се пробвам като актриса в Ню Йорк. Животът ми се струваше крехък и хаотичен.
Но Дани ми даде сигурност, топлина и увереност. Всяка сутрин се събуждах със съзнанието, че ме обича, че не трябва да се притеснявам за пари, за покрив над главата си, за каквото и да било всъщност.
Не ми се налага повече да работя, но се записах доброволка в приют за животни, за да си намирам какво да върша, докато Дани не е у дома.
Днес се прибрах в 16:30 ч. и взех душ. Дани беше още в офиса. Тъкмо бях слязла в кухнята, както си бях по анцуг, за да започна да приготвям вечерята за рождения му ден, когато на вратата се позвъни. Отворих — беше млад мъж в костюм и с клипборд в ръка.
Представи се като полицейски инспектор Майк Стоун. Попита дали Даниъл Милър живее на този адрес и дали аз съм госпожа Милър.
Казах, че да.
Попита ме каква кола кара Дани.
Цялата се разтреперих. Обхвана ме паника, спомних си полицая, който дойде у дома да ми съобщи, че родителите ми са загинали в автомобилна катастрофа. Точно в този момент видях Дани да се задава с колата си по алеята към гаража и изтичах към него, за да го прегърна. Беше объркан, не знаеше какво става и аз му казах, че мъжът е полицай, разпитва за колата му и аз съм се паникьосала.
Дани знаеше за случилото се с родителите ми и веднага разбра защо съм реагирала така. Аз бях още разтърсена и той разказа историята на озадачения полицай, който изведнъж ужасно се смути. Извини се, каза, че искал само да провери дали Дани притежава тъмен ван. Дани каза, че ванът е собственост на една от фирмите му.
Тогава полицаят го попита къде е бил снощи.