Всички ние разбирахме, че може да се оцелее само случайно. И, странна работа, едно време, когато бях млад, си имахме една поговорка за всички случаи на неуспех и провали: „Е, няма да умрем от глад“. Бях сигурен, вярвах с цялото си тяло в тази фраза. И на тридесет години се оказах в положението на човек, който наистина умира от глад, който буквално се бие за парче хляб — и всичко това много преди войната.
Когато четиримата се събрахме при потока Дускания, знаехме, че не сме се събрали тук за другаруване; знаехме, че ако оцелеем, ще се срещаме без желание. Че ще ни е неприятно да си спомняме лошите неща: побъркващия глад, изваряването на дрехите от въшките в канчетата за храна, безкрайните локуми, които разтягахме край огъня, тези полулъжи-полумечти, чревоугодническите басни, свадите и еднаквите ни сънища, понеже всички сънувахме едно и също: самуни ръжен хляб, прелитащи край нас като болиди или като ангели.
Човек е щастлив със способността си да забравя. Паметта винаги е готова да забрави лошото и да съхрани само хубавото. Край потока Дускания нямаше нищо хубаво, нямаше го нито в бъдещето на някого от нас, нито в миналото му. Бяхме завинаги отровени от Севера и разбирахме това. Трима престанахме да се противим на съдбата и само Иван Иванович продължаваше да работи със същата трагична старателност, както преди.
По време на една от почивките „за цигара“ Савелиев се опита да вразуми Иван Иванович. „За цигара“ — това значеше най-обикновена почивка, почивка за непушачи, тъй като от години не бяхме виждали махорка, а почивките за цигара останаха. В тайгата пушачите събираха и сушаха листата на френското грозде, имаше цели дискусии, по затворнически разпалени, на тема кои листа са „по-вкусни“ — на боровинките или на френското грозде. Нито едните, нито другите не ставаха за нищо, както казваха познавачите, понеже организмът искаше никотинова отрова, а не пушек, и клетките на мозъка не се лъжеха така лесно. Ала за почивката „за цигара“ листата на френското грозде ставаха, понеже в лагера думата „почивка“ по време на работа е прекалено опасна и е в разрез с основните правила на производствения морал, възпитавани в Далечния север.
Да се почива на всеки час — това е предизвикателство, престъпление, но ежечасната „цигара“ е в реда на нещата. И тук, както във всичко на Север, явленията не съвпадаха с правилата. Сухото листо от френско грозде беше естествен камуфлаж.
— Слушай, Иване — рече Савелиев. — Ще ти разправя една история. В Бамлаг, на „втори коловоз“, карахме пясък с колички. Трябваше да се карат надалеч, нормата беше двадесет и пет кубика. Ако покриеш по-малко от половината — намалена дажба: триста грама и чорба веднъж дневно. А който изпълнеше нормата, получаваше килограм хляб освен другото и имаше право да си купи от магазина още един килограм хляб. Работехме по двама. А нормите бяха немислими. Тогава се изхитрихме: днес бачкаме за теб в твоя забой. Избутваме нормата. Получаваме две кила хляб плюс моите триста грама от намалената дажба — всеки разполагаше с по кило и сто и петдесет. Утре работим за мен. После пак за теб. Цял месец карахме така. Отживяхме си! Най-важното — десетникът беше душица, той, естествено, знаеше. А и за него беше изгодно — хората не отслабваха толкова бързо, производителността не падаше. После някой от началството надуши тая работа и щастието ни свърши.
— Какво, искаш да опиташ и тук ли? — попита Иван Иванович.
— Не за себе си — на теб да ти помогнем.
— Ами вие?
— На нас, миличък, ни е все тая.
— Е, и на мен ми е все тая. Надзирателят може да заповяда.
Надзирателят, тоест десетникът, дойде след няколко дни. Най-лошите ни опасения се сбъднаха.
— Е, починахте си — стига ви толкова. Други ще дойдат. Работата ви е като на оздравителен пункт или оздравителна команда, като ОП или ОК — пошегува се изтежко десетникът.
— Да — рече Савелиев. — Първо ОП, после ОК, смърт с дъсчица на крака!
Посмяхме се от приличие.
— Кога ще се връщаме?
— Утре тръгваме.
Иван Иванович се успокои. През нощта се обеси на десетина крачки от бараката, в чатала на едно дърво, без въже — не ми се беше случвало да видя такова самоубийство. Откри го Савелиев, видя го от пътеката и се развика. Дотича десетникът, нареди да не пипаме тялото до идването на „следствието“ и заприпира да тръгваме.
Федя Шчапов и аз смутено се заприготвяхме — Иван Иванович имаше хубави, здрави партенки, торбички, кърпи, запасна риза от американ, от която вече беше изварил въшките, кърпени ватени панталони, памуклийката му беше на нара. След кратко съвещание прибрахме всички тези неща. Савелиев не взе участие в подялбата на дрехите на покойния — само обикаляше край тялото на Иван Иванович. Винаги и навсякъде „на свобода“ мъртвецът събужда някакъв смътен интерес, привлича като магнит. По време на война и в лагерите това не е така — там смъртта е нещо обикновено, чувствата са притъпени и това премахва интереса към мъртвото тяло. Ала у Савелиев смъртта на Иван Иванович бе докоснала, бе осветила, бе проникнала в някакви тъмни кътчета на душата му, подтикна го да вземе някакви решения.