Лора Джо Роуланд
Суиши
В памет на баща ми Реймънд Й. Джо
8 май 1919 — 14 юни 2002 г.
Япония, Период Тенва1,
Година II, Месец V
(тоест юни 1682 г.)
Пролог
Лодката се плъзгаше по тъмната водна повърхност, устремена към своята зла участ. Върху прътове, прикрепени към тясната дървена ладия, бе опънат навес от червена коприна; окачен на кука, над кърмата гореше объл бял фенер. Под навеса един самурай работеше усърдно с веслата. Облечен бе в памучна лятна роба, а на кръста му висяха два меча. Макар че събраните му в кок коси бяха посивели, а възрастта бе набраздила лицето му, мускулестото му тяло и сръчните му движения бяха запазили жизнеността на младостта. Срещу него върху сложени върху дъното на лодката възглавници се бе излегнала красива жена, а пръстите й нежно прорязваха водата. Фенерът осветяваше дългите й черни коси и кожата й, сияйно бяла и прозрачна като лунни лъчи. Фино кимоно в бледо синьо-зелено, изпъстрено с анемони2 в пастелни багри, подчертаваше красотата на слабата й изящна фигура. На прекрасното й лице бе изписано замечтано, доволно изражение.
— Нощта е тъй прекрасна — промълви жената.
Езерото Бива, разположено на север от имперската столица Мияко3, се простираше около тях, неподвижно и блестящо като огромно черно огледало. На близкия бряг светлините от странноприемниците и доковете на пристанищните села образуваха искрящ полумесец.
Тъмнината замъгляваше по-далечните очертания на езерото. Водната повърхност бе осеяна с още множество излетни лодки, чиито фенери блещукаха в мрака. Изстреляни от брега фойерверки се разпукваха в букети от зелени, червени и бели искри, които припламваха на фона на виолетовото небе и се отразяваха във водата. Хората, които се возеха из езерото, възклицаваха с възхита. Лек ветрец разхлаждаше знойната лятна вечер и довяваше мирис на барут. Но тази картина не доставяше наслада на самурая. Той съзерцаваше съпругата си, обладан от мъчителна болка.
— Ти си още по-красива от нощта — каза той.
През времето, откакто бяха женени, бе приемал за даденост, че красотата й принадлежи единствено и само нему и че той единствен притежава любовта й въпреки двайсетте години разлика във възрастта им. Но напоследък бе разбрал друго. Илюзиите му бяха разбити от грозно предателство. И сега, докато съпругата му се усмихваше, той почти виждаше сянката на другия, която затъмняваше и оскверняваше пространството помежду им. В гърдите му се разпали гняв.
— Какво странно изражение придоби лицето ти — каза съпругата. — Безпокои ли те нещо?
— Не.
Тази вечер той щеше да поправи злото, което му бе сторено. Натисна греблата по-здраво, все по-далеч от другите лодки, по-далеч от светлините на брега.
Съпругата му взе да се озърта, а върху лицето й се изписа безпокойство.
— Скъпи, отдалечаваме се твърде много от сушата — тя дръпна ръката си от водата, която струеше покрай лодката. — Не трябва ли да се връщаме?
Самураят престана да гребе. Веслата застинаха неподвижни, а лодката продължи да се движи в необятния мрак отвъд цветните букети на ракетите. Експлозиите отекваха над водата, но възторжените викове вече звучаха по-приглушено, а светлините се превърнаха в искрящи дребни точили. Звездите блещукаха като студени скъпоценни камъни около филигранна златна луна.
— Няма да се връщаме — отвърна той.
Както се бе излегнала, жената рязко седна и впери в него озадачен поглед. Той добави едва чуто:
— Аз знам.
— За какво говориш? — но внезапният страх в очите й подсказваше, че чудесно разбираше какво имаше предвид съпругът й.
— Знам за него и за теб — каза самураят, а гласът му бе дрезгав и от мъка, и от гняв.
— Помежду ни няма нищо. Не е онова, което си мислиш! — задъхана от нуждата да го убеди, съпругата му добави: — Само си говоря с него, защото е твой приятел.
Но онзи мъж не беше просто приятел на самурая, той беше много повече. Как жестоко бе наранена гордостта му от двойното предателство! При все това най-ужасният му гняв бе насочен към съпругата му, тази неустоима изкусителка.
— Онази нощ в лятната вила ти си мислеше, че спя. Тогава вие двамата не се задоволихте само с разговор — каза самураят.
Тя сложи ръка на гърлото си.
— Как… как разбра?
— Ти го остави да те гали и да те обладае — продължи самураят, подминавайки въпроса на съпругата си. — И го люби така, както някога любеше само мен.
Сприхавият му нрав винаги я изпълваше със страх и сега тя се сви уплашена. Трескаво започна да мести поглед, опитвайки се да измисли някакво извинение, а от паниката очите й изглеждаха като стъклени.
3
Столица, главен град — името, което получава столицата на императорите Хеянкио, след като властта преминава в ръцете на клана Токугава (1603–1867) — Б.пр.