Кралят дракон протегна към нея ръка с обърната нагоре длан и насочени към Рейко дълги пръсти. С неохота тя отпусна ръка в неговата и му позволи да я изправи. Двамата застанаха съвсем близо един до друг като любовници, с тела, които се докосваха през тънките пластове на одеждите им — единствената преграда помежду им.
— Достатъчни ли бяха храната и завивките, които ви изпратих вчера? — попита той. — Хората ми изчистиха ли помещението, както пожелахте?
Рейко почувства дъха му върху главата си като огнено дихание от ноздрите на дракон. Отново подхващайки репликата му, тя отвърна:
— Да, господарю, горещи благодарности. Много сте любезен. Приятелките ми и аз сме ви задължени.
Тя почти изплака от тревога, причинена от най-ужасните й страхове.
Когато кралят дракон стореше с нея онова, което бе решил, животът й щеше да бъде съсипан, дори и да оцелееше. Тя щеше да е нарушила брачната си клетва за вярност към Сано, макар и против желанието си. Как можеше да се върне при него, осквернена от друг мъж?
Дори и да успееше да му обясни, че е съдействала на краля дракон и е пожертвала себе си, за да спаси приятелките си, не можеше да очаква Сано да й прости. Колкото й да проявяваше разбиране, колкото и нетрадиционен да бе бракът им, Сано бе мъж, а мъжете бяха ревниви, със силно чувство за собственост. Част от него щеше да изпитва подозрение, че е посрещнала с охота и наслаждение ухажването на краля дракон. Щеше да се пита дали не е могла да го избегне… стига да бе решила да го стори. Съмненията му относно верността й щяха да подрият доверието му и брака им. Не беше изключено дори да се разведе с нея. Тя щеше да изгуби не само Сано, но и сина си, да бъде отхвърлена и да прекара остатъка от живота си в позор, разчитайки на милосърдието на собственото си семейство.
— Ота сан казва, че искаш нещо от мен — каза кралят дракон. — Но първо нека се настаним удобно — двамата коленичиха с лице към балкона. Той все още държеше ръката й в своята, застинал неподвижно до нея.
Някакъв глас в съзнанието на Рейко й нашепна, че каквото и да се случеше между нея и краля дракон, не беше необходимо да казва на Сано. Може би никой друг нямаше да го стори. Не беше нужно Сано да научава. Но тя щеше да знае. Тайната щеше да я разяжда като болест, съсипваща духа й. А ако забременееше от краля дракон? Рейко си представи как износва детето с отчаяната надежда, че е на Сано, после как го гледа да расте и във всеки един миг съзира приликата му с похитителя си. Детето щеше да е син или дъщеря на Сано, брат или сестра на Масахиро, но винаги щеше да й напомня за собственото й поругаване.
— Снощи сънувах, че сме у дома — каза кралят дракон. — Беше пролет и вишневите дръвчета отвън бяха цъфнали. Ти ме учеше на калиграфия също както някога. Прегърна ме и хвана ръката ми, като ми помагаше да движа четката.
Устните му се извиха в отнесена носталгична усмивка. Съзерцаваше езерото, сякаш виждаше картината от своя сън отразена върху вълнистата стоманеносива повърхност.
— Взе да галиш слабините ми, косите ти се спускаха върху раменете ми, гърдите ти се притискаха в гърба ми. Смяхме се заедно.
Рейко потръпна, представяйки си краля дракон и непознатата жена, която приличаше на нея, отдадени на еротична игра. Тя впери поглед в мъглата, която се носеше на талази над далечните планини, и изпита непреодолимо желание да се озове някъде отвъд тях.
— Когато се будя след такива сънища, винаги изпитвам болезнено разочарование, че теб те няма и аз съм сам — продължи кралят дракон. — Но сега те върнаха при мен по начин, който никога не съм очаквал — той се замисли. — Когато отвлякох майката на шогуна, взех и теб само защото ти беше с нея. Очевидно имаш високо положение и можеш да се окажеш полезна за плановете ми. Едва когато те погледнах отблизо, открих, че ти си образът на моята любима Анемона. А едва вчера, когато разговаряхме за първи път, си дадох сметка, че си обсебена от нейния дух.
Рейко не знаеше дали да се радва или да съжалява, че той я различаваше от истинската Анемона. Това можеше да й спести необузданата страст, която бе изразил към Анемона, но и да намали влиянието й върху него. Беше доволна, че не нейното отвличане бе причината за похищението на останалите жени и посичането на целия антураж, но в същото време бе обладана от ужас, че настоящото й бедствено положение бе не нещо друго, а чиста случайност, предопределена от съдбата. Само ако бе отказала да замине на това пътуване! По-добре да бе понесла наказание от господарката Кейшо, отколкото позор и мъчение в ръцете на краля дракон. Но вече нямаше смисъл от неосъществимото й желание да се върне в миналото, за да промени бъдещето.