Глава 26
Правителственият архив се помещаваше в голяма представителна къща в административния квартал на крепостта Едо. Сано бе работил отначало тук като току-що назначен служител в бакуфу още преди шогунът да му бе наредил да се и заеме с разследване на престъпления. В основната зала чиновници сновяха покрай бюрата, където преписваха, подреждаха, разпределяха и прошнуроваха документи. Главният архивар Ногучи, възпълен самурай на средна възраст, бе разпънал огромни карти на Япония върху разчистения под. Сано и дворцовият управител коленичиха, за да огледат картите, оцветени великолепно в синьо там, където бяха разположени реки, езера и океани, в зелено — за равнините, и в кафяви нюанси — за планините. Нанесени с туш йероглифи отбелязваха градовете и имената на земевладелците.
— След като е отвлякъл жените, Даношин Минору вероятно е поел към някое конкретно място — предположи Сано.
— Не би разчитал на това да намери веднага подходящ затвор — съгласи се Янагисава. — Човек, който замисля отмъщение цели дванайсет години, не се поддава на внезапни пориви, нито е склонен да се осланя на късмета си.
— А и човек с интелигентността на Даношин ще знае как да остане незабелязан, след като е задържал като пленничка майката на шогуна — добави Сано. — Не би наел стаи в странноприемница, нито къща в някое село, защото хората, които чуят за похищението, веднага биха станали подозрителни.
Янагисава потърси карта на област Хаконе.
— Тук сред пустошта около мястото на похищението има пещери. Може да е проучил някоя от тях и да е скрил заложниците в нея.
— Не е изключено — каза Сано, — но аз бих се обзаложил, че Даношин притежава някакъв имот, където може да бъде сигурен, че никой няма да се натъкне на него и да съобщи за това на властите.
— Ако е така и е отишъл там, не може да е много далеч от мястото на похищението — каза Янагисава. — Бил е принуден да скрие жените бързо, за да не го видят и за да сведе до минимум риска от евентуалното им бягство.
Сано прокара пръст по бялата линия върху картата, с която бе означен междуградският път Токайдо. Спря при криволичещия отрязък, където бяха причакали шествието на господарката Кейшо. После очерта невидим кръг с радиус, съответстващ на един ден път от мястото. В окръжността влизаха няколко имена на местни земевладелци.
— Да започнем издирването от тук — предложи Сано.
Седнал на подиума в приемната зала, шогунът оглавяваше заседание по въпросите на националната сигурност и отбрана, на което присъстваха Уемори Йоичи — член на съвета на старейшините и главен военен съветник на режима Токугава — и неколцина висши военни служители. Уемори докладваше с монотонен глас за снабдяването на армията, за укрепленията, които се нуждаеха от подсилване, и за инвентаризацията на арсенала, а в това време шогунът се тревожеше за майка си. Представяше си я затворена някъде да се пита защо синът й не бе организирал спасяването й. Въртеше се на мястото си и едва издържаше бездействието в очакване дворцовият управител Янагисава и сосакан Сано да му донесат някакви вести. Как му се искаше той самият да можеше да стори нещо, за да спаси майка си и да залови похитителите й!
— Ваше превъзходителство, бихте ли подписали това? — Уемори се протегна към подиума и остави някакви книжа на масата пред шогуна.
Шогунът сведе поглед към документите в плаха несигурност. Не бе слушал дискусията с внимание и сега не знаеше дали трябва да ги одобри. Но и да бе и слушал, едва ли щеше да бъде по-сигурен. Толкова трудно бе да се управлява цяла държава!
— Какво е това? — той предпазливо докосна страниците.
— Разрешителни за покриване на току-що обсъдените разходи със средствата на хазната — поясни Уемори с тон на търпелива сдържаност.
Шогунът въздъхна. Какво му оставаше да стори, освен да следва съветите на други? Въпреки това внезапно бе обзет от възмущение към собствената си безпомощност и от гняв към света.
— Как смеете да ми досаждате с някакви дреболии в такъв момент? — изкрещя той към подчинените си. Те го изгледаха изненадани. Той смачка документите и замери с тях Уемори. — Вземи тези боклуци и… ъ-ъ… си ги заври… ъ-ъ… каквото искаш прави!
Уемори сведе глава; останалите замръзнаха, стъписани от гнева на своя господар. В този момент в залата влезе доктор Китано, главният лекар на замъка Едо.
— Извинете, ваше превъзходителство — каза той.
— Какво искаш? — попита рязко шогунът.
Доктор Китано коленичи и се поклони.
— Моля да ме извините за прекъсването — каза той, — но Суйрен дойде в съзнание. Наредих да уведомят сосакан Сано, но не мога да го открия, затова реших, че е по-добре да докладвам направо на вас, ваше превъзходителство.