— Негово превъзходителство шогунът е тук!
Препъвайки се, шогунът се озова в помещението и видя лекари и помощници да се взират в него, изумени от появата му на това място, където кракът му до този момент не бе стъпвал. Те паднаха на колене и се поклониха. Шогунът се приближи до жената, която лежеше на леглото.
— Ти сигурно си… ъ-ъ… Суйрен — каза той.
Клекна на известно разстояние от нея, защото бе разпознал знаците на смъртта по немощното й тяло и болезнения й вид. Тя се втренчи в него с благоговение.
— Присъствието ви тук за мен е чест, ваше превъзходителство — прошепна тя с тих пресеклив глас.
Заобиколен от свитата си и под погледите на присъстващите лекари, шогунът се почувства притеснен и несигурен, защото никога досега не бе разпитвал очевидец на престъпление.
— Помниш ли как те… ъ-ъ… раниха? — събра смелост да започне той.
Суйрен кимна немощно.
— Някакви мъже ни нападнаха на пътя. Убиха войниците и прислугата. Отвлякоха господарката Кейшо — сълзи напълниха очите й.
„Поне не си е загубила паметта“, помисли си шогунът. Можеше да не се окаже чак толкова трудно да се справи.
— Искам да ми разкажеш какво точно се случи по време на… ъ-ъ… нападението — каза той.
Прислужничката разказа с мъка историята за безжалостното клане и неописуемия ужас. Думите й често секваха, прекъсвани от ридания или мигове на мълчание, в което събираше сили да продължи.
— Измъкнаха ме от паланкина. Един от мъжете ме промуши. Аз паднах и вероятно съм си ударила главата, защото изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, лежах в локва кръв. Навсякъде около мен земята бе осеяна с трупове. Видях мъжете да изпразват сандъците. Господарката Кейшо, госпожа Янагисава, госпожа Рейко и Мидори лежаха на пътя. Изглеждаха така, сякаш бяха заспали. Мъжете ги сложиха в сандъците.
Щом си представи как са се отнасяли с майка му като с товар, Токугава Цунайоши се задъха от негодувание.
— Опитах се да пропълзя до мъжете и да ги спра, но бях твърде слаба — ридания разтърсиха Суйрен. Как ми се ще да можех да спася господарката Кейшо!
— Сега имаш… ъ-ъ… възможност да ми помогнеш аз да я спася. Онези мъже казаха ли нещо, което да… ъ-ъ… подсказва къде възнамеряват да отведат майка ми?
Немощ покри чертите на Суйрен като воал. Гласът й премина в едва разбираем шепот:
— Скараха се за нещо. Някои се оплакваха… Сандъците били твърде тежки да ги носят през целия път до… — последната дума прозвуча като придихание.
— Изу! — опита се да отгатне името шогунът. — Отивали са към Изу!
Зад кърпата, покриваща долната част на лицето му, той се усмихна победоносно, защото бе установил нещо, което Янагисава и Сано не бяха успели да научат.
— Главатарят им… каза на някакви други да наемат носачи, за да им помогнат за сандъците — добави Суйрен. — Те попитаха как… как да намерят мястото, където всички ще се срещнат отново… — Суйрен млъкна, сякаш заслушана в някакво ехо от миналото — … на главния път южно от Изу… на запад, на кръстовището при светилището на Изо… езеро със замък на някакъв остров…
Такава радост заля шогуна, че той се засмя сподавено и плесна с ръце. Сега вече знаеше точно къде да открие майка си! Нямаше търпение да види лицата на Сано и Янагисава, когато им кажеше.
— Направи ми… ъ-ъ… голяма услуга — каза той и в неочакван порив се приведе да потупа Суйрен по главата. — Ще те възнаградя… ъ-ъ… с каквото поискаш.
Суйрен затвори очи и въздъхна, изчерпана от усилието да говори.
— Искам само господарката Кейшо да си дойде у дома — изрече тя едва чуто. — Тогава вече ще мога да умра щастлива.
Шогунът със закъснение си спомни за опасността от болести и омърсяване. Бързо напусна лечебницата, следван от свитата си. Навън махна кърпата от лицето си, избърса в нея ръцете си и се помоли здравето му да не пострада. Но в същото време бе горд, че бе разговарял със Суйрен, и тази негова инициатива бе усилила апетита му за още приключения. Омръзнало му бе да чака другите да действат от негово име, до гуша му бе дошло от какви ли не сложни стратегии за откриването на краля дракон. Причините за забавянето изчезнаха от главата му, както и обичайната му нерешителност. Този път Токугава Цунайоши знаеше точно какво щеше да бъде следващото му действие.
Двама пазачи свлякоха Мидори надолу по стълбата на кулата и я пренесоха на носилка през гората. След тях други пазачи съпроводиха Рейко, госпожа Янагисава и Кейшо през дъжда и ги заключиха в едно от крилата на главния дворец. Помещението бе запуснато и пропито с мирис на влага и мухъл, който бе обезцветил голите стени, но вътре имаше прокъсани възглавници, оръфани сламени постелки, достатъчно завивки за всички жени, леген с топла вода и купчина парцали. Покривът беше здрав и не пропускаше дъжд.