— Можем да отидем заедно на някое приятно място — продължи Рейко с привидно нетърпение. — Дори не е нужно да казваме на някого.
Кралят дракон я изгледа вцепенен от ужас.
— Не можем да тръгнем, не и преди екзекуцията на Хошина.
— А защо просто не го забравим? Нима отмъщението вече има някакво значение? — настоя Рейко, престорено ласкава. — Отново сме заедно и нищо друго не трябва да ни интересува.
— Дванайсет години чакам Хошина да си получи заслуженото — ръката му в дланите на Рейко бе твърда и непоколебима. — Няма да се откажа от победата си над него дори и заради теб. Няма да имам покой, преди той да престане да мърси този свят!
— Но аз се боя ужасно, че ще си навлечете неприятности — възрази Рейко. — Наказанието на Хошина не струва колкото живота ви. Не мога да понеса мисълта да ви загубя — ридаейки в неподправено отчаяние, тя вдигна ръце и погали страната му. Наболата му брада одраска пръстите й. — Моля ви, отведете ме от тук още сега!
Той се навъси и се отдръпна, избягвайки ласката й.
— Планът ми е сигурен. Няма да има усложнения — непреклонният му тон говореше за убедеността му в успеха на безумния му замисъл. — Ще останем тук, докато науча, че Хошина е изобличен и екзекутиран.
Решението ми е окончателно!
Хирата, Маруме и Фукида изнесоха готовия сал от гората. Залитайки под тежестта му, го оставиха на брега на езерото. Небето бе кобалтовосин купол, осеян с искрящи звезди. Пълната луна блестеше през рехавите, подобни на стелещ се дим облаци. Отраженията на светлините трепкаха по черната водна повърхност. Хладен вятър изтръгваше шепот от гората, в която звучеше приглушеният хор на насекомите. Хирата и другарите му избутаха сала във водата. Бяха затаили дъх от напрежение и никой не отронваше нито дума.
Салът се разлюля върху неспокойната повърхност, но не потъна.
— Слава на божествата — промълви Хирата в трескаво облекчение.
Той и Фукида донесоха греблата и предпазливо изпълзяха върху неустойчивата повърхност на сала. Маруме го избута навътре от брега и след като навлезе достатъчно в езерото, се покатери при тях. Салът поддаде под него и взе да потъва, но останалите бързо се преместиха, за да уравновесят с тежестта си. После започнаха да гребат. Водата заливаше сала, избликваше от празнините между трупите, но въпреки това се държаха на повърхността и сантиметър по сантиметър се приближаваха към отсрещния бряг. Хирата се боеше, че някой случаен плисък от греблата ще достигне до похитителите, предупреждавайки ги, че приближават неканени гости. Въпреки това гребеше и наблюдаваше острова.
Мракът сливаше околността и замъка в черна, непроницаема маса. Макар че островът изглеждаше обезлюден и безжизнен, Хирата се боеше, че обитателите му ще ги забележат върху откритата водна повърхност. Прониза го мъчително съмнение. Въпреки решимостта си да спаси Мидори се питаше дали бе взел правилното решение. Не трябваше ли въпреки всичко да се подчини на заповедите на Сано? Тръпнещ от умора и тревога, той плъзгаше греблото с ръце, все още протрити и разранени от строежа на сала. От време на време подсмърчаше, ядосан, че бе пипнал тази настинка. Накрая си каза, че вече бе твърде късно да променя решението си. Страхуваше се за безопасността на Мидори и искаше да я освободи сега, а не след завръщането си от Едо.
Островът срещу тях все повече нарастваше. Скоро салът се блъсна в плитчините и спря в единия му край, точно срещу пристана. Хирата зърна стръмния бряг и гъстите дървета, които се открояваха на лунната светлина, както и ярките отражения, които секваха при бреговата ивица.
Детективите слязоха от сала и се озоваха до прасци в студената вода. Сандалите им затъваха в тинята, докато пристъпваха с усилие към брега. Тримата издърпаха сала, от който се стичаше вода, продължиха навътре до гората и там го изправиха и го опряха на едно дърво. Закриха го с клони от околните храсти и затрупаха веслата с опадали листа. После поеха предпазливо към замъка.
Светлината от звездите и луната едва проникваше през гъстите сенки на дърветата. Движеха се почти пипнешком, като внимаваха да не се блъснат в някое дърво или пън. Страхът да не бъдат заловени усилваше до грохот всяко пукане на клонка под краката им, всяко изшумоляване на листак. Във въздуха се долавяше присъствието на намиращи се наблизо хора. Внезапно чувство за опасност и зла воля напрегна нервите на Хирата. В същия миг той долови мирис на горящо масло и мярна трепкаща светлинка недалеч пред себе си. Хирата замръзна намясто и рязко вдигна ръка, за да спре Маруме и Фукида зад гърба си. Тримата бързо приклекнаха в храстите, доловили нечии тежки стъпки, които бързо се приближаваха. Светлинката идваше от мъждив пламък на метален фенер — носеше го самурай със свирепо изражение. Лицето му, странно осветено от фенера, ту изчезваше, ту отново се появяваше между дърветата. Хирата притаи дъх, докато самураят отмина. Сърцето му заблъска в гърдите от тази внезапна среща. После тримата се изправиха предпазливо и продължиха напред още двайсетина крачки, докато зърнаха нови светлини, очертаващи острова в различни посоки. Спираха и продължаваха напред, после отново спираха, за да се скрият, когато други самураи минаваха покрай тях. Хирата бе обезкуражен, че толкова много похитители стояха на пост дори през нощта, когато се бе надявал да спят. Дали щеше да успее да открие Мидори, преди те да откриеха него?