Имаше чувството, че минаха часове, докато тримата се промъкваха през острова. Най-накрая мракът пред тях изсветля, което бе сигнал, че са стигнали до открито пространство. Хирата, Фукида и Маруме спряха в края на гората и отправиха погледи към замъка отсреща. Бледата лунна светлина очертаваше силуетите на постройки, наподобяващи мавзолей в гробища. Разбитите им покриви бяха устремили назъбени краища към небето. На известно разстояние покрай порутените, обрасли с лози стени бяха разположени стражи, охраняващи двореца. От време на време на фона на далечния плисък на вълни се долавяше приглушен говор.
Хирата подкани с жест Маруме и Фукида да го последват и тръгна да заобикаля замъка, без да излиза от прикритието на гората. Видя срутени постройки, беседка в обрасла с бурени градина и още стражи. Вече му се струваше невъзможно да пробие охраната на похитителите и да изведе жените невредими. Фукида се наклони към Хирата и прошепна в ухото му:
— Ако отидем до Едо, ще доведем още войници. Идеята вече бе хрумнала на Хирата, но той не можеше да понесе мисълта за отстъпление, след като вече бе стигнал дотук.
— Още не — прошепна той в отговор. Продължиха да вървят покрай замъка. Навън при едно крило, свързано с главния дворец посредством закрит пасаж, на открита веранда бе клекнал един-единствен самурай с двата си меча на кръста. Облаците се преместиха, откривайки доскоро забулената луна, която освети олющената гипсова стена зад гърба му. Над него вдясно се открои правоъгълен прозорец с отвесни решетки, които се редуваха с отрязъци от черното пространство на помещението. Хирата продължи да се промъква нататък, дирейки някакъв достъп до замъка. В един момент към рамката на прозореца се приближи бледа фигура.
Беше жена — лицето й бе очертано от дълги коси, които се спускаха върху раменете. Луната освети чертите й. Сърцето на Хирата заблъска в гърдите му.
Той се закова намясто тъй рязко, че Фукида и Маруме се блъснаха в него.
— Мидори! — прошепна той, залят от едва потиснат възторг.
Беше намерил съпругата си! Замаян от облекчение, се вкопчи в ствола на едно дърво и се втренчи в нея.
Мидори гледаше навън от прозореца, а изражението й бе замислено и скръбно. Хирата беше сигурен, че мислеше за него изпълнена с копнеж. Едва успя да потисне порива си да изкрещи името й и да се втурне към нея. После Мидори се обърна и се отдалечи от прозореца. Хирата протегна ръка да я спре, но тя изчезна в мрака на помещението. Обзеха го тревога и отчаяние. Макар че тримата лесно можеха да отстранят този пазач, шумът щеше да привлече вниманието на другите и те щяха да дотичат за броени секунди. Не трябваше да започва битка, която със сигурност щеше да загуби, защото врагът ги превъзхождаше многократно.
— Трябва да намерим някакъв начин да проникнем в замъка и да изведем незабелязано Мидори и останалите жени — прошепна Хирата на другарите си.
Глава 28
— Влиянието ми върху краля дракон е твърде слабо, за да го накарам да се откаже от плана си — обясни Рейко на госпожа Янагисава.
Двете се намираха в помещението затвор. Нощта ги обгръщаше със сенки, а през прозореца проникваха единствено студените лъчи на бледата луна. Кралят дракон бе отпратил Рейко обратно и тя току-що бе разказала на госпожа Янагисава за случилото се между нея и похитителя им. Край тях бебето проплакваше и Мидори го полюшваше на ръце.
— Гладна е — обади се Кейшо. — Време е да я нахраниш отново.
— Много яде — Мидори вече разтваряше кимоното си и се подготвяше за пореден път да кърми бебето. — Това е добър знак, нали?
— О, да — отвърна Кейшо, подуши детето и сбърчи нос. — Освен това много ака. И това е добър знак.