Хирата разбра, че животът може да се промени от лошо към по-лошо само за един миг. Похитителите и не само знаеха, че той, Маруме и Фукида бяха тук; те бяха открили и средството, което трябваше да превози жените до свободата. Надеждата му по-късно да направи повторен опит за спасяването им угасна неизречена.
— Оставих двама души скрити до сала, в случай че натрапниците се върнат — каза мъжът, който бе съобщил тревожната вест.
— Събери всички останали — нареди главатарят с властен, нетърпящ възражение тон. — Искам до един да се включат в издирването.
Гласът на водача им не бе познат на Хирата. Този факт потвърждаваше съмнението му, че организаторът на отвличането едва ли бе владетелят Ниу. Допускаше тъстът му да бе платил на отряд наемници, които да свършат работата, но той беше достатъчно умен да не поверява командването на подобна рискована операция на някой друг, освен на най-доверените си васали. А Хирата ги познаваше до един и мъжът в двореца не беше сред тях. Сега той осъзна пълната ужасяваща истина за тежкото положение, в което се намираха.
Просто похищението не бе замисъл на неговия тъст. То бе част от нещо или някого, които за него оставаха мистерия. Той бе хванат с другарите си в капан на острова от един непознат, чиито мотиви за действие бяха още по-злонамерени от мотивите на владетеля Ниу.
— Хванете натрапниците и ги доведете при мен! — нареди главатарят.
Мъжете бързо напуснаха замъка. Но макар че последствията от собствените му действия го ужасяваха, Хирата не бързаше да се самобичува. Нямаше смисъл да съжалява, че не бе сторил онова, което бе длъжен да стори. Сега май оставаше един-единствен начин да поправи грешката си.
— Ще трябва да почнем да убиваме похитителите — каза Хирата, — докато останат достатъчно малко, за да можем да се промъкнем в двореца, да изведем жените и да избягаме.
— Или докато похитителите ни заловят — добавиха в един глас Маруме и Фукида.
Глава 29
На следващия ден междуградският път Токайдо, по който Сано и детективският отряд яздеха в тръс след дворцовия управител Янагисава и елитния му ескадрон от бойци на път за двореца на краля дракон, бе връхлетян от буря. Изви се силен вятър, който на пристъпи връхлиташе колоната от двеста конници и запращаше срещу тях потоци пороен дъжд. Над забулените в мъгла далечни хълмове отекваха гръмотевици, светкавици прорязваха небето над кипарисовата гора от двете страни на пътя. Сано и другарите му яздеха прегърбени, за да се предпазят от плющящия дъжд. От периферията на широкополата му сламена шапка се стичаше вода, биеше в лицето му и мокреше наметалото и бронята му. Конете препускаха през локвите и изпод копитата им хвърчаха кални пръски. Но всичко това не го безпокоеше толкова, колкото факта, че напредваха твърде бавно, макар че с Янагисава бяха събрали войниците си и бяха поели към полуостров Изу веднага след като получиха разрешение от шогуна.
Бяха тръгнали привечер предишния ден, бяха пътували цяла нощ без прекъсване, а едва бяха минали Ойсо22, който се намираше на половината път.
Движението извън Едо, както и стръмните отрязъци от пътя покрай морето ги бяха забавили, макар че авторитетът на дворцовия управител им бе помогнал да преминат по-бързо през проверки и контролно-пропускателни пунктове. Ако яздеха по-бързо, щяха да изтощят конете, а селските конюшни не разполагаха с достатъчно отпочинали коне за отдаване под наем. Двайсетте малки дървени лодки, купени за превозване на войниците, оръжията и мунициите до острова, окончателно изключваха възможността за скоростно придвижване.
През по-ранната част от пътуването бяха превозвали лодките с волски коли, които бяха изоставили в един момент, защото нямаше как да ги прекарат през реките. Сега воини пешаци носеха лодките над главите си. Политиката на Токугава, която забраняваше мостове по главните междуградски пътища с цел ограничаване на движението на военна сила и предотвратяване на евентуални бунтове, сега представляваше сериозна пречка за спасителната мисия. С такава скорост отрядът щеше да стигне до острова едва на следващия ден. Сано се опасяваше, че закъснението щеше да струва живота на жените заложнички. Само ако бе разкрил по-рано самоличността и местонахождението на краля дракон или пък ако Хирата бе донесъл нужната информация! Той се питаше какво ли бе станало с Хирата, Маруме и Фукида.
Внезапно на фона на тътена на гръмотевиците той долови нечии викове. Шествието забави ход и после спря.
— Защо спираме? — попита той детектив Иноуе, който яздеше до него.
Иноуе присви очи в проливния дъжд.