В своя затвор в двореца на краля дракон жените се вслушваха в безредиците, които бяха започнали предишната нощ и продължаваха и през днешния следобед. Наоколо отекваха резки викове; из постройките и терена около тях се чуваше тропот на тичащи нозе. Рейко долови далечно бръмчене на пронизващи въздуха стрели и за пореден път надникна през обезопасения с решетки прозорец.
— Какво виждаш? — попита тревожно Мидори, както кърмеше бебето.
— Пак ще вали — отвърна Рейко.
Тъмни буреносни облаци се сбираха върху оловносивото небе. Рейко проследи с поглед Ота — той слезе от верандата и пое през градината да посрещне друг мъж, който бързаше към него. Двамата размениха няколко думи с приглушен и напрегнат тон.
— Ота говори с някакъв свой приятел. Не чувам какво си казват, но ми изглеждат притеснени.
Другият пазач се отдалечи с бърза крачка. Ота хвърли към Рейко гневен поглед. По-рано тя го бе попитала за необичайния смут, но той бе отказал да й каже каквото и да било. Тя отстъпи встрани от прозореца.
— Ще ми се да знаех какво става.
— Може ли похитителите да се бият помежду си? — попита неуверено госпожа Янагисава. — Или са се разбунтували срещу господаря си?
„Един метеж би представлявал добро обяснение за суматохата“, помисли си Рейко. Освен това би дал отговор на въпроса, защо кралят дракон не я бе викал от предишния ден, когато бе разкрил пред нея причината за престъпленията си и тя не бе успяла да го убеди да напуснат острова. Необходимостта да се отбранява от евентуални предатели бе ангажирала изцяло времето и мислите му. Но една друга възможност й вдъхваше също надежда.
— Може някой да е дошъл да ни спаси — предположи Кейшо, изричайки на глас мислите на Рейко.
— О, надявам се, че това са Хирата сан и Сано сан — възкликна Мидори, а лицето й се озари от радостно нетърпение. — Може би скоро ще ни изведат от тук!
Рейко също се надяваше, че съпрузите им са дошли, за да им се притекат на помощ. Но ако беше така, какво ги бавеше толкова? А и тя не усещаше присъствието на Сано както винаги, когато той бе наблизо.
Госпожа Янагисава отиде при нея до прозореца.
— Може ли да се води битка между спасителите ни и хората на краля дракон? — прошепна тя. — Опасявам се, че е възможно — прошепна й Рейко в отговор. — Мина почти цял ден, откакто настъпи тази суматоха, а ние все още сме в плен. Това може да означава, че засега кралят дракон успешно отбранява своята крепост.
Върху лицето на госпожа Янагисава се изписа тревога.
— Ако похитителите убият спасителите ни, за нас няма да има изход от тук. Рейко кимна печално; беше й хрумнала и друга неприятна мисъл. — Дали някой се опитва да ни спаси, или има бунт… и в двата случая това означава беда за нас. При нападение от страна на бакуфу кралят дракон може да се изплаши и да изпълни заканата си да ни убие. А може и да загубим живота си в битката между него и собствените му хора. Решението й от предишния ден продължаваше да изглежда единствено приемливо:
— Не съумея ли да стигна до краля дракон, да го убия и да спася всички ни, ще умрем! — макар че се молеше той да я повика, Рейко горещо се надяваше някой да им се притече на помощ и да й спести необходимостта да осъществи плана си.
Клекнали зад покрит с мъх голям объл камък в градината на замъка, Хирата, Маруме и Фукида наблюдаваха двама селяни бандити, които вървяха към тях през високата трева. И двамата имаха зоркото изражение на ловци и стискаха в ръце метални прътове. Хирата беше доволен, че на острова имаше куп места, удобни за скривалища, а облачният ден им позволяваше да се слеят с пейзажа. Похитителите обаче се бяха разделили на групи и ги издирваха във всички посоки, в което вече нямаше нищо успокоително. Те бяха загубили преимуществото, което имаха, когато бяха инкогнито. Всеки път, когато се приближаваха до замъка, където бе Мидори, бандитите успяваха да ги прогонят. Цяла нощ и почти цял ден на скрита съпротива бяха намалили силите и издръжливостта им. Мъчеха ги изтощение, глад и напрежение, а и настинката му се засилваше. Колко още можеха да продължават тази смъртоносна игра?
Бандитите минаха покрай тях. Маруме изскочи иззад камъка. Сграбчи вървящия от неговата страна и го прихвана през гърлото. Едно здраво стискане, единствен задавен вик и мъжът рухна мъртъв. Спътникът му се обърна, видя Маруме и вдигна металния си прът. Хирата се хвърли напред, замахна с меча си и разсече корема му. Облян в кръв, вторият бандит се свлече на земята, стенейки и гърчейки се в агония. В този миг Хирата видя още двама самураи, които се промъкваха зад клекналия до камъка Фукида.