— Внимавай! — предупреди той другаря си. Фукида се извъртя рязко с меч в ръка. Успя да парира ударите на самураите и после промуши единия. Хирата и Маруме посякоха другия след кратка схватка и звън на мечове. Задъхани и изтощени, оцапани с кръв от леките рани, които бяха получили, тримата съзерцаваха труповете.
— Дотук осемнайсет — отбеляза Маруме. — Колко ли остават още?
— Твърде много — отвърна Хирата.
Те бяха обезвредили част от враговете, но това сякаш не бе намалило видимо броя им. Хирата не изпитваше угризения, задето бе посякъл хора, отвлекли съпругата му и убили сто души, но следващите едно след друго убийства бяха уязвили духа му. Надяваше се да успее да издържи, докато спаси Мидори.
Внезапно той долови движение зад една порутена постройка наблизо. После мярна дулото на надничаща зад ъгъла пушка. Сърцето му бе пронизано от паника.
— Бягайте! — извика той.
Тримата се втурнаха през градината. Изтрещя изстрел. Куршумът отскочи от камъка. Разнесоха се нови оглушителни изстрели, последвани от тропот на тичащи нозе. Приведени към земята, Хирата, Маруме и Фукида продължиха да тичат между дървета, отделящи замъка от езерото, чиято повърхност се бе набръчкала като изстинала лава. Стигнаха до брега и се озърнаха за някакво скривалище. При самата ивица на водата лекият вятър полюшваше висока тръстика. Над гората и хълмовете на сушата се носеха ниски оловни облаци. Хирата, Маруме и Фукида нагазиха във водата и се шмугнаха в тръстиката.
От гората тичешком излязоха двама самураи. Всеки от тях стискаше аркебуз23, а на кръста му се полюшваше кутия с барут и патрони. Те се спряха и се огледаха.
Погледите им подминаха мястото, където, безмълвни и напрегнати, се спотайваха детективите. После самураите се върнаха в гората. Хирата и другарите му си размениха погледи, изпълнени по-скоро с тревога, отколкото с облекчение.
— Вече използват пушки, а това означава, че са се отказали да ни пленят — отбеляза Хирата. — Сега целта им е да ни убият.
— Всеки път става все по-трудно да се измъкваме — обади се Фукида.
— Не можем да продължаваме все така — отбеляза Маруме. — Накрая ще ни спипат.
Хирата не можеше да отрече тази очевидна възможност, но заяви дръзко:
— Няма защо да е все така, а само докато отслабим отбраната на замъка и изведем жените.
Времето на острова се точеше с мъчителна безпощадност през студена нощ, мрачно утро и последвал ден с неспираща буря. Отново настъпваше нощ. С всеки изминал час изстрелите отекваха все по-близо до замъка. В своя затвор жените се ослушваха, а бебето плачеше в ръцете на Мидори.
— Гърмежите я плашат — каза Мидори. — Само да можеха да спрат!
Загърнати със завивките, за да се предпазят от нощния студ, Кейшо и госпожа Янагисава бяха вперили погледи в прозореца. Тревожните им лица изглеждаха призрачно бледни на лунната светлина. Рейко потръпна в собствената си завивка. Вече разбираше как се бяха чувствали по време на война жените на самураите, обзети от напрегнато очакване, докато съпрузите им се сражаваха. Молеше се да й се удаде възможност да посече краля дракон. Но откакто го бе видяла за последен път, бяха минали два дни. Какво ли въздействие върху болното му съзнание щеше да има нападението? Вместо да я повика за поредна еротична среща, дали нямаше да нареди на хората си да убият както нея, така и приятелките й?
Разнесоха се нови изстрели. Мидори и Кейшо извикаха стреснати, бебето проплака и в това време вратата се отвори. На прага застана Ота. Враждебните му очи стрелнаха Рейко с яден поглед.
— Господарят иска да те види.
Рейко бе обзета едновременно от напрегнато очакване и от ужас. Тя стана и се отправи към Ота с усещането, че поемаше по път, който щеше да реши съдбата й още тази нощ.
Ота посочи към останалите жени.
— Дръжте се прилично, докато ме няма.
Той хвърли заплашителен поглед към бебето и изведе Рейко от помещението. Отвън в коридора я накара да застане до стената, опря острието на меча си в гърлото й, след което затвори и залости вратата с металната пречка. Явно възнамеряваше да остави приятелките й сами, тъй като не извика друг да ги пази. Рейко се запита на какво ли се дължеше този внезапен и отказ от бдителност. Но каквато и да бе причината, се радваше, защото, ако успееше да убие краля дракон, щеше да освободи останалите жени. Ота я преведе през покрития с покрив проход, който свързваше постройките на замъка и пресичаше градината. Тя се огледа за мъжете, които обикновено се въртяха около замъка, който сега изглеждаше странно опустял. През високите гъсти храсти вляво зърна двама пазачи, които отминаха забързани. Помежду си носеха дълъг и тежък вързоп. Рейко разшири очи в ужас — стори й се, че във вързопа имаше труп. Сигурно затова стражите бяха изчезнали.