Гладката копринена повърхност се плъзна рязко под нозете на краля дракон. Той извика, краката му отхвръкнаха нагоре и за миг той застина във въздуха с изпънато успоредно на земята тяло и с разперени встрани ръце. После се строполи тежко на земята, а главата му се блъсна в пода с тъп звук. Остана да лежи неподвижен, а лицето му бе застинало в изненада и недоумение.
Вперила в него ужасен поглед, Рейко усети, че неволно имитира изражението му, а от връхлетялата я със закъснение паника сърцето й биеше до пръсване. Сетивата й възстановиха нормалната си чувствителност, а времето — обичайния си ход. Дали кралят дракон бе мъртъв, или просто бе изпаднал в безсъзнание? Рейко се втурна към меча, за да се увери, че той няма да може да се изправи повече. В този момент от долния етаж прозвучаха тревожни гласове. Нова вълна от паника заля Рейко. По коридора под нея затрополиха тежки стъпки. Не биваше да позволи на стражите да я хванат. Тя бързо навлече синьо-зеленото кимоно и завърза пояса. Грабна дългия меч и се втурна навън от спалнята в преддверието. Мъжете вече бързаха нагоре по стълбите. Давайки си сметка, че не би могла да се промъкне покрай тях през вратата, се втурна към балкона.
Вятърът развя косите й. Тъмните дървета и езерото се простираха пред нея под осеяното със звезди небе. Стражите стигнаха до коридора пред стаята.
— Войска прекосява езерото с лодки! — извика Ота. — Под обсада сме!
Рейко не се спря, за да се запита кои бяха нападателите, или да се притеснява за опасността да излезе през балкона. Покатери се върху перилото, стисна меча и скочи. Кратък летеж в прегръдката на мрака и се строполи в някакъв храсталак. Оплете се в бодливите твърди клони, но успя да се изтръгне от тях. Над главата й прозвучаха възклицанията на стражите в двореца — явно бяха намерили краля дракон. Тя извади меча му, захвърли ножницата и се втурна към градината. Вероятно Ота вече бе разбрал какво се бе случило с господаря му, и бе установил, че е изчезнала. Знаеше къде ще отиде. Трябваше да стигне там преди него.
Докато бързаше, заобикаляйки постройките на двореца, виковете и гърмежите не секваха. Откъм езерото се носеше ритмичен плисък на вода, на сушата се мяркаха движещи се светлини от горящи факли. Накрая тя се добра до познатия открит проход. Втурна се по него, озова се в сградата и пипнешком пое по сумрачния коридор. Напипа вратата. Задъхана, свали металната пречка, с която бе залостена, захвърли я встрани и рязко отвори вратата.
Госпожа Янагисава, господарката Кейшо и Мидори седяха сгушени една до друга, а силуетите им се очертаваха от лунната светлина, която струеше през прозореца. При вида й — посинена и окървавена, с разрошени коси и стиснала меч в ръка, но сама всички ахнаха. — Рейко сан! — извика Мидори. — Какво се е случило?
— Нямам време за обяснения — отвърна припряно Рейко. — Трябва да бягаме!
Глава 31
С бърза крачка и като се оглеждаше, Рейко пое през двора на замъка. В едната си ръка държеше меча, а с другата подкрепяше Мидори, която притискаше до гърдите си плачещото бебе и с мъка успяваше да се движи редом с приятелката си. В градините наоколо примигваха светлини, просветваха сред развалините и се сливаха в искрящи дири пред трескавия поглед на Рейко. Нощта бе изпълнена със свистене на стрели, с тропот на тичащи през гората нозе и откъслечни гърмежи. Жените успяха да се измъкнат извън постройките на замъка. Пред себе си, отвъд една порутена стена, Рейко съзря езерото, което блещукаше между клоните на няколко дървета; различи тъмните очертания на пристана. Но докато подканваше приятелките си да побързат към лодките, вдясно от тях затрополиха нечии тичащи нозе.
— Хей, спрете! — разнесе се резкият глас на Ота.
Ужасена, Рейко го зърна с още един самурай, които се носеха към тях. Мидори изпищя. Рейко чу как госпожа Янагисава извика: „Не!“, обърна се и видя Кейшо, която куцукаше обратно към крепостта, а госпожа Янагисава се мъчеше да я догони. Двете жени изчезнаха сред постройките. Обладана от ужас, че замисленото от нея бягство бе осуетено, а паниката бе разпиляла приятелките й, Рейко дръпна Мидори и се втурна след жените. Двете криволичеха между дърветата, чиито клони често препречваха пътя им, и се препъваха по обраслите с бурени камънаци. Отпред госпожа Янагисава и Кейшо викаха нещо, но Рейко не можеше да ги види в тъмнината. Зад гърба си чуваше Ота и другаря му, които трополяха сред отломките и дишайки тежко, все повече ги приближаваха.