— Вие ми спасихте живота — каза Рейко. — Хиляди благодарности!
Госпожа Янагисава се наслаждаваше на близостта им. За първи път се почувства наистина обичана. Но Рейко внезапно се отдръпна от нея.
— Вижте! — извика тя и посочи към езерото.
Подобни на точки светлинки ограждаха острова като броеница от светещи мъниста. Пред погледите им те все повече приближаваха, придвижвани от малки лодки, пълни с мъже. Госпожа Янагисава вече ги виждаше как гребат. На фона на гърмежите и виковете, които пронизваха нощта, тя долови плясък на гребла.
— Идват да ни спасят! — възкликна Рейко и се устреми към ръба на кулата. Въодушевена, замаха на лодките. — Спасени сме!
Госпожа Янагисава бе обзета от радост, която обаче бързо угасна. Сега, когато избавлението бе тъй близо, внезапно я връхлетяха смесени чувства. Отчаяно копнееше да види дъщеря си и в същото време изпитваше тревога при мисълта, че ще се върне в Едо. Там я очакваше познатата болка от несподелената любов към дворцовия управител. Там Рейко щеше да се прибере при своя любящ съпруг и съвършен син. Там Рейко нямаше да се нуждае от нея. И отново неизменната ревност прониза сърцето й.
В този момент, все още застанала на ръба на кулата, Рейко се обърна. Прекрасното и щастливо лице разпали неугасващата пещ на гнева у госпожа Янагисава. Обладана от непреодолим порив, тя протегна ръце, опря ги в гърдите на Рейко и я блъсна напред.
Рейко бе разтърсена от изненада, когато нозете й загубиха опора от тласъка и тя залитна над ръба. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Лицето на госпожа Янагисава, изкривено от жестоко и злорадо тържество, за миг надвисна над нея. После Рейко вече пропадаше в празното пространство, мятайки отчаяно ръце и крака. Стената на кулата се устреми нагоре пред ужасения й поглед. От гърдите й се изтръгна писък; миг по-късно последва мощен плясък и тя падна по гръб в езерото.
От силния удар въздухът излетя от дробовете й. Студената вода се завихри около тялото й, което се устреми към дълбините. Силно бучене изпълни ушите й, черната вихрена маса я ослепи. Докато се мъчеше да изскочи на повърхността, сърцето й биеше до пръсване от паника и тя с мъка обуздаваше неистовото желание да поеме въздух. Размахваше ръце, риташе с крака и се бореше отчаяно с водата. Дългите й коси, ръкавите и полите на кимоното й се виеха около нея и възпираха движенията й.
Не можеше да повярва, че госпожа Янагисава я беше блъснала от кулата! След всичко, което бяха сторили заедно, за пореден път злата й воля бе надделяла над приятелството им.
Главата й изскочи на повърхността. Тя си пое рязко въздух. Луната и звездите блещукаха през водата, която се стичаше по лицето й и премрежваше очите й. Над нея се извисяваше кулата. Светът се люлееше в едно с неистовите й усилия да се задържи на повърхността. Само ако знаеше да плува! Продължи да размахва ръце и крака, но не се придвижи нито на йота към очертаващия се съвсем наблизо остров.
Когато усети, че започва да отмалява, мярна малката фигура на госпожа Янагисава, която я наблюдаваше, застанала там високо на върха на кулата.
— Помощ! — извика Рейко.
Госпожа Янагисава изчезна от ръба на кулата.
Рейко би предпочела да бъде в затвор с когото и да било друг, но не и с тази невменяема жена. Бе наранила краля дракон, бе успяла да избяга от двореца му — само за да я нападне съюзница, на която се бе доверила под натиска на обстоятелствата. Сега се напрегна, за да задържи главата си на повърхността, като се давеше и плюеше водата, заливаща лицето й. Усети, че я завладява безпомощност. Ако не се случеше чудо, щеше да се удави и духът й щеше да се присъедини към истинския легендарен крал дракон в неговия дворец на дъното на морето.