— Прав си — призна Сано. — Затова ще ти възложа тайно поръчение.
Чертите на Хирата, озарени от факлите, осветяващи двора, се изостриха от едва сдържана надежда.
— Ще отидеш на мястото на похищението — продължи Сано. — Вземи със себе си детективите Маруме и Фукида. Предрешете си и пътувайте под чужди имена. Никой не трябва да знае, че разследвате престъпление, защото не искаме похитителите да разберат, че сме по дирите им, пренебрегвайки исканията им. Огледайте внимателно терена, потърсете очевидци и се опитайте да откриете някакви следи от похитителите.
— Да, сосакан сама — каза Хирата с пламенна признателност.
— Докладвай ми за всички улики, които намериш — продължи Сано. — Но ми обещай, че няма да се приближаваш до похитителите и няма да предприемаш никакви действия, които биха могли да застрашат жените.
— Обещавам! — плащът на страха и безсилието се свлече от плещите на Хирата; лицето му се проясни и вече излъчваше увереност. — Ще бъдем готови да тръгнем на разсъмване. Давам ви дума, че ще открием похитителите!
Хирата се втурна към казармите. Сано остана сам насред двора заслушан в жуженето на цикадите11, в лая на кучетата и в тропота на конните стражи, които охраняваха в нощта, разгърнала черна пелена около него. Мислите му, изпълнени с копнеж, се устремиха към Рейко.
Къде ли бе тя? Гърдите му бяха сковани от мъчителна тревога, но въпреки това се надяваше да е невредима. Помоли се съпругата му и останалите жени скоро да се приберат у дома живи и здрави, а съдбата, подпомогната от усилената им работа, да опровергае предчувствието за бедствие, което го смразяваше.
Глава 4
Приглушени ридания върнаха Рейко в съзнание, въпреки че все още беше замаяна. Помисли си, че вероятно Масахиро се е събудил, стреснат от кошмар. Майчиният й инстинкт я подтикваше да отиде при него… но нещо й пречеше. Сякаш здрави метални скоби стягаха краката й и притискаха ръцете й отстрани до тялото. Тя премига и отвори очи в недоумение, но лицето й бе покрито с дебел груб плат и единственото, което видя, бе непрогледен мрак. Пое рязко въздух стъписана и езикът й усети натиска на нещо грапаво и сухо, което изпълваше устата й. В следващия миг Рейко осъзна, че се движи в бърз отривист ритъм, носена от ръце, които я бяха хванали за глезените и подмишниците. Риданията продължиха, съпроводени от стенания. Внезапно Рейко усети, че я залива вълна от паника, сърцето й се сви в мъчителен спазъм.
Къде се намираше? Какво се бе случило с нея? Споменът бавно проникна в съзнанието й, зловещ и ужасяващ, въпреки мъглата на съня, която я обгръщаше. Връхлетяха я картини от засадата, клането и похищението. Вероятно чуваше виковете на Кейшо или на госпожа Янагисава. Те продължаваха да бъдат пленнички на място, намиращо се някъде отвъд границите на въображението.
Ужас завладя Рейко. Тя усети неистов порив да се мята и да крещи, но това само щеше да изчерпи силите й. Наложи си да остане неподвижна и се опита да подтикне сънливия си мозък към разумни разсъждения. Трябваше да подреди мислите си, да изостри сетивата си и да научи каквото може, за обстоятелствата около себе си, да не пропуска нищо, което можеше да се окаже полезно за оцеляване, както и да не позволи ужасът да я завладее.
Най-напред насочи вниманието върху себе си. Не можеше да помръдне, защото тялото й бе здраво омотано с въже. Платът, покриващ лицето й, представляваше черна качулка, която похитителите бяха нахлузили върху главата й. Езикът й вкуси сухотата на памучната тъкан, с която бе запушена устата й. Повдигаше й се, главата й се пръскаше от пулсираща болка. По всяка вероятност причината за състоянието й бе упойващата течност, която похитителите бяха изсипали в гърлото й. Други наранявания като че ли нямаше. Мускулите й бяха вдървени и изпитваше нужда да се облекчи, което означаваше, че бе спала достатъчно дълго, за да се отдалечат значително от мястото на похищението и от възможността някой да я потърси.
Но може би все още никой не бе научил за случилото се. Може би щеше да умре, преди който и да било да й се притечеше на помощ.
Заля я нова вълна от паника, която скова гърдите й. Тя изпита такъв мъчителен копнеж по Сано и Масахиро, че замалко не избухна в сълзи. Но с усилие на волята запази присъствие на духа. Насочи сетивата си да разучи наоколо.
През плътната материя на качулката долови стъпки върху сухи листа, пукане на клонки, шумолене на трева и хриптящо дишане, вероятно на мъжете около нея. Тези шумове проникваха в смесицата от звуци, сред които успя да различи песен на щурци и цикади, както и вятъра, който свиреше в клоните на дърветата. От време на време се обаждаха кукумявки. Отнякъде се чуваше давещата кашлица на Кейшо; зад гърба й хлипаше Мидори. Но не можа да прецени къде беше госпожа Янагисава. Усещаше клони, които закачаха дрехите й, както и студен влажен въздух. Наоколо й жужаха комари. През качулката проникваше дим с мирис на смола. Рейко си представи как похитителите я носят заедно с останалите жени през потънала в нощен мрак гора, осветявайки пътя си с факли. Суматохата означаваше, че след тях вървяха още много мъже. Въображението й обрисува безкрайна колона от фигури в качулки, които предпазливо се придвижват напред.