— Моля ви, имайте търпение. Ще намеря начин да се измъкнем — обеща тя, като се преструваше на уверена.
Кейшо клекна, скръсти ръце и зачака; Мидори престана да хлипа. Не на себе си, замаяна и сякаш безплътна, госпожа Янагисава се въртеше бавно в кръг, а очите й се стрелкаха с отсъстващ поглед. Неловката тишина бе нарушавана от глух плисък на вълни. Рейко отиде до вратата и я бутна. Масивното дърво не поддаде. Натискът само раздрънка резетата от външната страна. Опипа повърхността и ръбовете за някакви пукнатини, но напразно. Отиде до прозорците и установи, че капаците са здраво заковани. Мушна пръсти в тесните процепи между грубите дървени дъски и се опита да ги раздалечи, но това не доведе до нищо, освен че в кожата й се набиха тресчици.
Госпожа Янагисава се свлече в един ъгъл отчаяна и хлипайки.
— Не мога да намеря малкото си момиченце — изплака тя. — Къде може да е отишло?
Рейко огледа стените и пода. Бяха осеяни с дупки и цепнатини, но нито една не бе достатъчно голяма, за да могат да избягат. Постройката изглеждаше стара, запусната, но солидна. Скоро Рейко се изтощи, задъха се и се обля в пот въпреки студа. Застана в средата на помещението и погледна нагоре. Таванът надхвърляше двойно ръста й. През процепите между дебелите греди проникваше лунна светлина. Неуспехът изчерпи енергията й и тя се свлече на колене.
Откъм Мидори долетя окаян вопъл:
— Какво ще стане с нас?
Господарката Кейшо скочи тромаво на крака, прекоси тичешком помещението и заблъска по капаците.
— Помощ! — закрещя тя. — Някой да ни помогне!
— Не се поддавайте на паника! — изрече умолително Рейко. — Трябва да пестим силите си и да запазим самообладание, за да можем да избягаме при първа възможност.
— Никога няма да успеем да избягаме! — изплака Мидори и се разтресе в безутешни ридания. — Ще си умрем тук… до една!
Истерията й зарази Кейшо, която взе да дращи с нокти по вратата.
— Трябва незабавно да се махна от тук! Не мога повече да понасям всичко това!
Макар че Рейко се опита да ги вразуми и успокои, те не й обърнаха внимание.
— Хирата сан! — извика Мидори, сякаш гласът й можеше да преодолее разстоянието и да достигне съпруга й.
Кейшо блъсна с тяло вратата няколко пъти, сипейки грозни ругатни, които издаваха селския й произход; госпожа Янагисава хлипаше. Никога до този момент Рейко не се бе чувствала тъй безполезна. Щом вестта за клането и похищението стигнеше до Едо, шогунът със сигурност щеше да нареди на Сано да разследва това тежко престъпление. А Рейко се намираше в центъра на събития, които можеха да се окажат най-сериозният случай в кариерата на Сано. Само че целият й талант и опит нямаха никакво значение, тъй като този път тя бе жертвата, а не детективът.
Отчаяние, физическа немощ и ужас, че повече никога няма да види Сано и Масахиро, почти я погълнаха. От очите й рукнаха сълзи, но самурайският й дух разпали силен гняв към похитителите и отхвърли идеята да се предаде без съпротива. По някакъв начин трябваше да спаси себе си и своите приятелки и да предаде тези престъпници на правосъдието.
— Хирата сан! — продължаваше да вика Мидори.
Отчаянието на спътничките й отекна в душата на Рейко. Колкото й да се стремеше към действие, по всичко личеше, че понастоящем нямаше какво да направи, освен да чака онова, което предстоеше да им се случи.
Глава 5
На зазоряване слънцето, подобно на огромна капка кръв, се плъзна над източните хълмове извън Едо и заблестя насред бялата мъгла, която забулваше небето. Многогласен звън на храмови камбани призоваваше свещениците на утринна служба и изтръгваше жителите на града от нощния сън. Между клоните на дърветата зад каменните зидове на крепостта Едо вече звучаха птичи трели, когато стражите отвориха масивните, обковани с желязо порти. От тях излезе Хирата, придружен от детективите Фукида и Маруме. Фукида бе мрачен, сериозен самурай, преминал двайсетте; Маруме, с десетина години по-възрастен, имаше ведро лице и силно телосложение. Двамата с Хирата яздеха коне, натоварени с дисаги за пътуването им до мястото на похищението. Предрешени като ронин, те бяха облечени в износени памучни кимона и широкополи сламени шапки; бяха смъкнали всички отличителни белези на своя ранг с надеждата да се слеят с другите пътуващи и незабелязано да открият следите на похитителите.
Вместо да поеме по главния булевард на запад към Токайдо, Хирата поведе хората си по един път, който минаваше през района на даймио, южно от крепостта.
— Един кратък престой може да ни спести продължително дирене — каза той.
Градът се будеше за живот и горещината на деня бързо надви нощния хлад. Самураи на коне изпълваха широките улици в района на даймио и дворовете на оградените с казарми представителни къщи с гипсови стени, украсени с черни плочки. Носачи доставяха бали с ориз и продукти за изхранване на хилядната челяд на клановете на даймио и на васалите им. Хирата, Маруме и Фукида слязоха от конете си пред едно от най-големите имения. Портата се открояваше с червените си греди и разчупения си покрив; белият флаг, който се вееше над дверите, носеше герб, изобразяващ водно конче. Хирата се приближи към пазача в една от двете еднакви стражници.