Той отпрати хората си. Беше доволен, че предприема някакви стъпки за спасяването на Рейко, но страхът за съпругата му заплашваше да срине привидното му самообладание. Нареди на Иноуе и Араи да го чакат при портите и се отправи към детската стая в крилото с личните помещения.
Утринното слънце сияеше през отворените към градината врати. Масахиро седеше на столчето си с малка масичка и ядеше оризова каша. Три бавачки му бършеха устата и това, което разсипваше, и му приказваха. Когато видяха застаналия на прага Сано, бавачките се поклониха, а Масахиро се усмихна с налапано с каша лице и искрящи очи.
— Тати! — възкликна той.
Сано усети прилив на такава любов към малкото момче, че сърцето му се сви от мъка. Синът им бе въплъщение на щастието, което Сано споделяше с Рейко… и което всеки миг можеше да изгуби завинаги. Все пак успя да поздрави ведро сина си и после направи знак на най-възрастната бавачка.
— Трябва да поговорим, Осуги.
Жената го последва навън в градината; там Сано й разказа за отвличането. Устните й се раздалечиха в безмълвно възклицание, а очите й се изпълниха със сълзи. Тя бе бавачка на Рейко от детските й години. Сано трябваше да отмести поглед, за да не гледа мъката й, която заплашваше да срине собственото му самообладание.
— Моля те, кажи на прислугата какво се е случило, но Масахиро не бива да знае. Забранявам да се говори за това, когато той е наоколо. Не искам да се разстройва.
— Да, господарю — прошепна Осуги.
Сано се върна в детската стая. Вдигна Масахиро и го прегърна силно.
— Вчера нарисувах картинка — заяви Масахиро със сериозен тон. — Мама ще си дойде ли да види?
Щом докосна лице до нежната бузка на Масахиро, Сано усети как всеки момент от очите му ще бликнат сълзи.
— Да, разбира се — отвърна той и мислено се закле, че синът им няма да загуби майка си. После пусна Масахиро на пода. — Трябва да тръгвам. Да слушаш.
— Ти къде отиваш? — попита Масахиро.
— Да се видя с дядо ти — отвърна Сано.
Както винаги любопитен, Масахиро склони главица.
— Защо?
— Защото се нуждая от помощта му за една важна работа — и защото трябваше да съобщи вестта за отвличането на Рейко на човека, на когото най-много се страхуваше да каже.
Сано и двамата му детективи яхнаха конете и се отправиха към административния квартал Хибия, южно от крепостта Едо, където бащата на Рейко служеше като един от двамата магистрати, които отговаряха за поддържане на законността и реда в големия град. Кирпичени стени ограждаха наполовина дървените постройки с керемидени покриви, в които се намираха кабинети и жилищни помещения. Вестоносци, чиновници и сановници изпълваха тесните улици, като се сбираха на развълнувани групи. Сано долови откъслечни разговори и си даде сметка, колко бързо се разпространяваше вестта за похищението. Нищо в Едо не оставаше скрито за дълго.
В имението на съдията Уеда пазачите при портите го пуснаха с хората му във вътрешния двор, където гражданите се събираха да водят диспути пред съдията и където служители на реда охраняваха окованите затворници, които трябваше да се изправят пред съда. Сано нареди на детективите си да го изчакат и влезе в къщата.
— Добре си дошъл, Сано сан — поздрави го магистратът.
Самурай на средна възраст, той бе добре сложен, с едри черти и с посивели коси, събрани на темето му в стегнат кок. Носеше черна роба, украсена със златен герб. След като двамата си размениха поклони, той каза:
— Радвам се да те видя, но след малко имам дело.
— Извинете, че ви задържам, но трябва да поговорим.
Съдията се намръщи, усещайки, че нещо не е наред. Тревога изостри погледа му.
— Какво се е случило?
Сано хвърли поглед към стражите при вратата на съдебната зала и към чиновниците, потънали в работа в своите отделения.
— Може ли да отидем в кабинета ви?
Там съдията Уеда се настани зад бюрото си. Сано коленичи срещу него и каза:
— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но дъщеря ви е жертва на похищение.
Докато Сано описваше обстоятелствата около престъплението, лицето на съдията Уеда остана безизразно. Ако човек не го познаваше добре, би си помислил, че е безразличен към тежкото положение на дъщеря си. Но Сано знаеше какъв шок и тревога изпитваше тъстът му. Съдията Уеда нямаше други деца и обичаше безкрайно дъщеря си — за него тя бе единственото, останало му от любимата му съпруга, която бе починала, докато Рейко бе още бебе. Той й бе дал образование и бе направил необходимото да усвои умения по бойни изкуства, което обикновено се правеше за сина в семейството. Единствено самурайската дисциплина, на която бе подчинен целият му живот, сега му позволяваше да скрие чувствата си.