— Ако този тип казва истината и получената информация ни помогне да спасим майката на шогуна, негово превъзходителство ще ме похвали за находчивостта — заяви съдията Уеда. — Но ако се окаже изпечен лъжец, ще стана за посмешище като пълен глупак и ще бъда порицан за уронване на справедливостта — после добави с мрачна откровеност: — Но изобщо не ме е грижа какво ще стане с мен. Единственото, което искам, е да спасим дъщеря ми.
Сано не си позволи да прояви съчувствие, което само щеше да притесни тъста му.
— Може би този свещеник ще ни отведе до Рейко.
Незабавно ще тръгна с хората си да го издиря.
Улицата бе една от многото, които се разклоняваха като извити ребра от главния булевард недалеч от подножието на моста Нихонбаши — мястото, официално прието за начало на Токайдо.
Магазинчето за будистка утвар заемаше предната част на постройка, разположена по средата между две пресечки. Входът бе закрит със синя завеса, а зад един щанд насред висящи от ниския таван мънистени броеници и отрупани със статуетки на Буда и кутийки с тамян лавици стоеше беловлас мъж. Сано и детектив Араи крачеха отвън, докато детектив Иноуе, предрешен в евтина памучна роба, набързо купена за целта, влезе в магазина и се приближи до собственика.
— Търся Йоши — каза той, следвайки инструкциите на Сано.
Собственикът го изгледа внимателно и върху набразденото му от бръчки лице се изписа подозрение.
— Съжалявам, господарю, но тук няма човек с такова име.
Сано бе разочарован, защото очевидно собственикът се бе досетил, че детективът не е истински член на сектата „Черният лотос“. Освен това бе усетил в появата на Иноуе заплаха, защото се спусна към закрития със завеса изход зад щанда. Иноуе се прехвърли през тезгяха и успя да го хване. Когато Сано и Араи се втурнаха в магазина, Иноуе бе сграбчил собственика за ръцете.
— Моля ви, господарю, не ме наранявайте! — извика старецът.
— Няма, ако ми кажеш къде е храмът на „Черния лотос“ — отвърна Сано.
— Ами че аз не знам!
Собственикът избухна в нервен кикот, който премина в писък, когато Сано измъкна меча си от ножницата.
— Къде е храмът? — попита настоятелно той.
Изпитваше срам, че му се налага да сплашва безпомощен възрастен човек, макар че жертвата му съдействаше на „Черния лотос“ — престъпление, което се наказваше със смърт. Но похищението недвусмислено показваше на Сано, че принципите му си имаха граници. Бе готов да направи всичко, за да открие кой бе отвлякъл Рейко, а спасяването на майката на господаря му превъзхождаше по важност личните идеали.
— Добре… Ще ви кажа. Намира се в чайната до параклиса Инари, в северния край на зеленчуковия пазар Канда — после собственикът довърши умолително: — Моля ви, не ме убивайте!
Сано прибра меча си в ножницата. Детектив Иноуе разхлаби хватката си и старецът въздъхна с облекчение.
— Хубаво ме чуй какво ще ти кажа — заяви Сано на възрастния човек. — Продължаваш да си работиш както досега. Нито дума на приятелите ти от „Черния лотос“ за разговора. Ясен ли съм?
Старецът се сви смирено.
— Да, господарю.
— Детектив Араи ще остане тук и ще те държи под око, за да сме сигурни, че ще изпълниш нареждането ми — добави Сано и се обърна към Араи: — Арестувай всеки, който дойде да пита къде се намира храмът.
— Слушам, сосакан сама — отвърна детективът, макар че очевидно се питаше колко ли размирници можеха да се появят и дали щеше да успее да се справи с всичките без чужда помощ.
— Ще ти пратя хора за подкрепление колкото се може по-скоро — обеща Сано. Внезапно детективският корпус му се стори по-малък от обикновено и съвсем недостатъчен, за да успее да хване в мрежата „Черния лотос“. — А ние с детектив Иноуе трябва да открием този храм.
Чайната се намираше насред ред запуснати ниски постройки, над които се извисяваше портата на светилището, посветено на Инари — шинтоисткия бог на ориза. Гонгът биеше, от портата се стичаха селяни. Сано и детектив Иноуе завързаха конете си на един близък стълб. Слънцето се издигаше все по-високо към пладне, сенките се отдръпваха, а уличните кучета лежаха под стрехите, дишайки тежко.
Сано даде знак на Иноуе да изчака и се отправи към плъзгащата се врата, която бе оставена отворена само колкото през нея да се промъкне човек. Опря гръб в стената на постройката и извръщайки глава, надникна в малко помещение, необзаведено и празно, в дъното на което се виждаше затворена врата. Той повика с жест Иноуе, който се промъкна след него в чайната. Двамата опряха ухо на вратата и доловиха слаби гласове, които припяваха. Сано усети, че сърцето му заби учестено както от вълнение, така и от тревога, защото бе сигурен, че е попаднал на ритуална церемония на „Черния лотос“. Измъкна меча си, уверен, че свещениците, сестрите и поклонниците от сектата щяха да се сражават до смърт и нямаше да допуснат да бъдат заловени. После кимна на Иноуе.