Детективът успя да отвори вратата, след като я бе напънал с всичка сила, докато поддаде и се открехна с тежко скърцане на дърво. Сано изкрещя:
— Не мърдайте! В името на шогуна ви заповядвам да се предадете!
Двамата с Иноуе се втурнаха в дълго тясно помещение. От дебелите греди на тавана висяха незапалени фенери, които се полюшваха. При стената в отсрещния край имаше маса, върху която бяха поставени запалени свещи. Пространството пред олтара, където трябваше да коленичат поклонници, бе празно. Сано се закова намясто и отпусна меч, слисан от очакващото ги разочарование. Но припяването продължи и сега вече звучеше по-силно. Двамата с Иноуе се смръщиха озадачени. После погледът на Сано бе привлечен от тънък отвесен правоъгълник от слънчева светлина на ръба на задната врата. Двамата с Иноуе се спуснаха към нея, отвориха я рязко и погледнаха навън.
До отсрещната къща на пустата уличка бяха клекнали в кръг четири момиченца и си пееха, потънали в някаква детска игра. Сано и Иноуе поклатиха глава. Унил от поредното разочарование, Сано изрече очевидното:
— Членовете на сектата са напуснали и този храм.
Членовете на „Черния лотос“ притежаваха някаква свръхестествена способност да предусещат наближаващата опасност и да се измъкват точно навреме. Сано вече си представяше дългите часове на преследване. И още по-лошо — не разполагаше с доказателства, че диренето ще го отведе до Рейко. Разчиташе единствено на думата на един престъпник… и на собствените си инстинкти, които също можеха да го подведат жестоко. Може би бе убеден във вината на „Черния лотос“, защото не можеше да понесе мисълта, че просто си губеше времето, докато пристигнеше писмото с исканията на похитителите. При все това предпочиташе да се вкопчи в това свое убеждение, вместо да признаеше собственото си безсилие.
— Ще разпитаме съседите дали не знаят къде са отишли Проникновена мъдрост и последователите му — каза Сано на Иноуе. — Ако не могат да ни кажат нищо, знам няколко тайни убежища на „Черния лотос“, които трябва да проверим.
Макар и убеждението, че следва правилната посока, да представляваше някаква утеха, той се надяваше да греши в предположенията си за „Черния лотос“ и искаше да вярва, че Рейко не бе тяхна пленница. Жестокостта на сектата към жертвите й беше безгранична. А и го терзаеше една мисъл, която му се струваше единственият сигурен факт — който и да бе похитителят на Рейко, колкото повече се проточваше пленничеството й, толкова повече намаляваха шансовете й за оцеляване.
Глава 7
В гората около затвора нощното цвърчене на насекомите бе заменено от звънка птича песен. В процепите в капаците сребристото лунно сияние отстъпи място на искрящите зари на настъпващия ден. Вече в помещението струяха ивици слънчева светлина, а Рейко седеше и наблюдаваше как озаряваха всичко наоколо.
Прашни паяжини обкичваха напуканите прогнили греди. Таванът и гипсът по стените бяха опушени от дима на отдавнашен огън. Подът бе осеян с умрели буболечки и с миши и птичи изпражнения. Високо над главата на господарката Кейшо, която се бе отпуснала в един ъгъл, пустееше изоставено гнездо от клонки. С размазана пудра и руж тя приличаше на клоун, предизвикваше съжаление и изглеждаше най-малко десет години по-възрастна. До нея на една страна се бе свила Мидори с подпухнали от плач очи. Само госпожа Янагисава бе спала през тази ужасна нощ. Тя лежеше с лице към стената, с присвити колене и скръстени ръце, безмълвна и неподвижна.
— Мина почти цял ден, откакто ни отвлякоха — промълви Рейко. Въпреки тревогата си тя бе длъжна да повдигне духа на приятелките си. — Сигурно някой вече е открил, че придружителите ни са избити, а ние сме изчезнали. Сигурно властите са уведомени за престъплението. Най-вероятно вече са организирали издирването ни и много скоро ще ни се притекат на помощ.
Никой не отговори. Никой не можеше да прецени дали оптимистичните й предсказания щяха да се сбъднат, или бъдещето им готвеше още по-лоши неща.
— Тук става твърде топло — оплака се Кейшо, като си вееше с края на копринения си пояс. — Толкова съм жадна, че съм готова да убия за една глътка — часове по-рано те бяха изпили до капка водата в стъкленицата. — Освен това умирам от глад!