Рейко усещаше как собственият й празен стомах стържеше от неистово желание за храна. Нима похитителите им възнамеряваха да ги уморят от глад? Защо изобщо ги бяха отвлекли? Какво можеше да бъде оправданието за посичането на сто души? Рейко поклати глава, осъзнавайки колко безполезно бе да се мъчи да разсъждава при липса на каквито и да било улики.
— Това място вони — продължи с оплакванията си господарката Кейшо. Кофите, които служеха като отходно място, изпълваха помещението с тежката миризма на урина, фекалии и повръщано. — Никога не ми се е налагало да търпя подобна смрад.
Нито на Рейко, която изведнъж осъзна до каква степен бе изпълнен с удобства животът й, чиито удобства бе приемала за даденост. Богатството на баща й, както и изгодният брак я бяха обезпечили с луксозно жилище, прислуга и добра храна. Но сега нямаше за ядене и зрънце ориз. Не можеше да се изкъпе, нито да се преоблече с чисти дрехи. Този намек за трудностите, които бедните бяха принудени да търпят всеки ден, й донесе прозрение и в същото време я изпълни с погнуса.
Обзета от непреодолим копнеж, тя се замисли за дома си. Спомни си, как се събуждаше в собствената си светла и просторна спалня в прегръдките на Сано, как Масахиро, топуркайки с малките си крачета, дотичваше в стаята им, за да се гушне под завивките при тях. Сега Сано сигурно бе много зает. Може би още не бе научил за похищението им. Масахиро вероятно се радваше на чудесата, които му носеше всеки нов ден. Тя премига, за да прогони избликващите в очите й сълзи, и си забрани да изпада в самосъжаление. Стана и обиколи помещението, като се опитваше да надзърне през прозорците.
Върху трите стени пукнатините в капаците разкриваха само тънки ивици слънчева светлина и пъстра сянка, която хвърляха клоните с щръкнали борови иглички. Покрай прозорците прелитаха птици, мяркайки се като мимолетна пъстрота и движение. На четвъртата стена Рейко бе заслепена от яркосиньо късче небе. Тя наклони глава и напрегна очи, за да различи някакви постройки или хора, но долови единствено плисък на вълни и крясък на чайки. Не успя да види нищо. Връхлетя я отчаяние. Затворът им изглеждаше изолиран в уединено място в провинцията, далеч от всякаква помощ.
— Ох! — възкликна Мидори внезапно и седна в завивките си, озъртайки се с подути, ококорени от изненада очи.
— Какво има? — Рейко побърза да коленичи до нея.
— Нищо. Просто бебето ми току-що помръдна — Мидори се засмя от радост. — Добре е!
— Слава на божествата! — възкликна Рейко, изпълнена с облекчение.
Тялото на Мидори се стегна; тя изстена и в отговор на въпросителния поглед на Рейко отвърна:
— Току-що имах контракция.
— Което означава, че бебето вече е на път — обади се господарката Кейшо, кимайки мъдро.
Мидори сви тревожно устни. Рейко осъзна надвисналата нова грижа. Ами ако родилните болки връхлетят Мидори тук? Това, че самата Рейко бе родила дете, не я правеше веща акушерка. Ако нещо се объркаше, нямаше да знае какво да стори. Кой би могъл да помогне на Мидори? Рейко се замисли за Кейшо. Когато някой в двореца се разболееше или наранеше, майката на шогуна изпадаше в паника; на нея й призляваше само при вида на някой страдащ. Едва ли щеше да бъде от помощ при евентуално раждане. Рейко отправи поглед към госпожа Янагисава… и си даде сметка, че от часове тя нито бе помръдвала, нито бе издала звук.
— Госпожо Янагисава? — повика я тя.
Тъй като не получи отговор, Рейко я хвана за рамото и внимателно я разтърси. Госпожа Янагисава се обърна към нея отпусната и вяла. Полуотворените й очи се бяха втренчили в празното пространство. Тенът на лицето й бе посивял, а на полуотворените й влажни от слюнка устни бе кацнала муха. Тя дори не трепна.
— Госпожо Янагисава, събудете се! — изрече настоятелно Рейко, макар че гласът й трепереше от сграбчилата я нова тревога.
Жената нито помръдна, нито отговори. Рейко докосна ръцете й. Бяха сковани и леденостудени. Господарката Кейшо се примъкна до Рейко.
— Мъртва ли е? — попита тя, втренчвайки се с тръпнещо благоговение в госпожа Янагисава.
Колкото и да ненавиждаше госпожа Янагисава и да се страхуваше от нея, Рейко не желаеше смъртта й. Тя бе изпълнена с възмущение, когато престъпници отнемаха човешки живот, а госпожа Янагисава бе майка на слабоумна дъщеря, която се нуждаеше от нея. Освен това се чувстваше отговорна за съпругата на дворцовия управител, тъй като жената бе включена в това злочесто пътуване заради нея. Ако не бе приятелството им, господарката Кейшо едва ли щеше да покани госпожа Янагисава. Рейко усети, че я обземат ужас и чувство за вина.
— Не, моля ви, не! — възкликна тя, разтърси госпожа Янагисава, плесна я по бузите и я извика няколко пъти по име.