— Ето ви храна и вода — обяви самураят.
Младежът остави ведрата върху пода. Господарката Кейшо възкликна:
— Най-накрая! — тя допълзя до ведрата и вдигна капаците. Рейко видя, че в едното има вода, а в другото мочи — кръгли оризови питки — и мариновани зеленчуци. Кейшо направи гримаса на отвращение. — Не мога да ям този боклук.
— Ще ядете, и още как, друго няма да има! — отсече главатарят.
Преди Рейко да успее да я предупреди да не предизвиква самурая, Кейшо се изправи на колене.
— Искам да ни сервирате хубава топла храна — заяви тя. — И щом като ти си се захванал с това, отнеси тези кофи с помия и ми донеси топла вода да се измия.
Главатарят се изсмя презрително.
— Не ти командваш тук.
— А ти знаеш ли коя съм? — засвяткаха сълзящите от възрастта очи на Кейшо. — Аз съм майката на шогуна. И мога да заповядвам навсякъде. Сега ти нареждам да изпълниш каквото ти казах, а после да ни отведеш до най-близката пощенска станция, за да се отправим към къщи.
Без да й обръща внимание, главатарят вирна брадичка към останалите мъже. Те всички отстъпиха към вратата.
— Не смейте да си излизате, докато ви говоря! — изкрещя Кейшо, а Рейко безмълвно я молеше да замълчи. — Кажете ми какво ще правите с нас. И ми дайте имената си, че да ги съобщя на сина си!
Мъжете не отвърнаха нищо, просто продължиха мълчаливо към вратата. Кейшо възкликна яростно, грабна една оризова питка и я запрати по тях.
— Не! — извикаха в един глас Рейко и Мидори, обзети от ужас.
Но Кейшо продължи да хвърля оризови питки. Една от тях уцели главатаря в гърдите. Лицето му потъмня от гняв, ноздрите му потръпнаха яростно. Той се втурна към Кейшо и срита ведрото с храна, което се обърна и се изсипа. Кейшо се стресна така, че забрави гневния си изблик и тупна на задните си части. Той я сграбчи за китките и я изправи. После с рязко необуздано движение я запрати в ъгъла.
Кейшо рухна с такава сила, че изхърка, разтърси пода и откърти част от гипсовата мазилка от стената. Ужас изпълни Рейко. Мидори закри уста с ръце.
— Това да ти е за урок, та да знаеш занапред как да се държиш! — самураят говореше на Кейшо, но предупредителният му поглед обхващаше Рейко и Мидори. После мъжете излязоха от помещението.
Вратата се затръшна; железните резета изтракаха. Стъпките поеха надолу по стълбите. Външната врата се затвори и докато мъжете се отдалечаваха, се долавяше шумолене на листа. Мина кратък миг, в който Рейко, Мидори и Кейшо не помръднаха от местата си, стреснати и безмълвни сред разпиляната храна, а единственият звук в стаята бе пресекливото им дишане. Госпожа Янагисава продължаваше да лежи в несвяст. Навън цвърчаха катерички, сякаш се присмиваха на тежкото им положение. Рейко се изправи на крака, треперещи от току-що преживяното, и отиде при Кейшо.
— Добре ли сте?
— Не, онзи ми счупи китката — изръмжа дрезгаво Кейшо и протегна ръка към Рейко, за да й я огледа.
— Започва да се подува — Рейко внимателно опипваше ставата под осеяната със старчески петна плът, — но мисля, че само е изкълчена.
Тя откъсна ивица плат от пояса си и овърза китката на Кейшо.
— Един ден този звяр горчиво ще съжалява, че ме е наранил — продължаваше да фучи Кейшо.
— Дотогава може би е по-добре да не го ядосвате повече — каза Рейко с вежливост и такт, които прикриваха собствения й гняв към Кейшо. Тя бе длъжна да защитава майката на шогуна, но възрастната жена твърде глупаво поставяше на изпитание благоразумието. — Той е опасен, можеше да убие всички ни.
Кейшо се намуси, без да изпитва каквито и да било угризения, но Рейко бе обзета от жалост, която охлади гнева й. Близо петдесет години, откакто бе родила шогуна, Кейшо бе глезена от всички и нито за миг не й се бе налагало да се опита да се владее. Нямаше защо да очаква, че ще се промени точно сега. Рейко въздъхна и събра храната.
— По-добре да хапнем — каза тя, докато раздаваше изцапаните зеленчуци и мочи. — Трябва да пазим силите си.
Кейшо прие своя дял с неохота, но Мидори поклати глава:
— Толкова ми е зле на стомаха, че не мога.
— Опитай — настоя Рейко. — Може да се почувстваш по-добре.
Докато седяха и дъвчеха мрачно, Рейко разсъждаваше над току-що отминалия инцидент. Петимата похитители приличаха на хора, които притежаваха по-скоро физическа сила, отколкото разум. Фактът, че бяха донесли храна, означаваше, че пленничките им трябваха живи. Щяха да дойдат отново и следващия път може би Рейко щеше да успее да ги надхитри и да намери начин за бягство.
Макар че тези мисли й вдъхнаха надежда, други я изпълваха с тревога. Дали мъжете, които бе видяла, работеха за някой друг и този някой бе истинският поръчител на похищението, който възнамеряваше да убие нея и спътничките й, след като му помогнеха да постигне целта си, каквато и да бе тя? Още колко мъже стояха на пост около затвора им? А и само с ума си Рейко не можеше да си съперничи със стоманените остриета.