— Разбра ли задачата си, Городецки? — попита ме Хесер.
Докато тъгувах край прозореца, шивача си беше отишъл. В новия костюм ми беше учудващо уютно. Независимо от късата прическа, аз се чувствах не като разбивач на сергии, а като някой по-сериозен. Например — събирач на рекет от малки магазинчета.
— Да се заселя в „Ассол“. Да общувам със съседите. Да търся следите на Различния-отстъпник и неговия потенциален клиент. Ако го открия — да доложа. При среща с другите следователи да се държа коректно, да обменям информация, да сътруднича.
Хесер застана до мен край прозореца. Кимна:
— Всичко е така, Антоне, всичко е точно така… Само че изпусна най-важното.
— Да? — попитах аз.
— Ти не трябва да се придържаш към никакви версии. Дори и към най-вероятните… и най-вече — към най-вероятните! Различния може да е вампир или върколак… но може и да не е.
Аз кимнах.
— Той може да е Тъмен. — каза Хесер. — Но може да се окаже и Светъл.
Не казах нищо. Тази мисъл също ми беше хрумвала.
— И най-главното, — добави Хесер. — „Възнамерява да направи този човек Различен“. Това може да е блъф.
— А може ли да не е? — запитах аз. — Хесер, в крайна сметка има ли начин да превърнеш човек в Различен?
— Нима мислиш, че бих скрил такова нещо? — попита Хесер. — Колко разбити съдби на Различни… колко прекрасни хора, обречени да изживеят само своя кратък век… Никога и нищо подобно не се е случвало. Но всичко все някога се случва за първи път.
— Тогава ще смятам, че това е възможно. — казах аз.
— Никакви амулети не мога да ти дам. — каза Хесер. — Сам разбираш защо. И е добре да се въздържаш от използване на магия. Единственото, което е допустимо, е да гледаш през Сумрака. Но ако възникне необходимост — ние ще дойдем много бързо. Само ни повикай. — Той помълча и добави: — Не очаквам никакви бойни стълкновения. Но ти си длъжен да ги чакаш.
Никога не ми се е налагало да паркирам в подземен гараж. Добре поне, че колите тук бяха малко, ярка светлина заливаше бетонните клетки, а пазачът, седящ пред мониторите за вътрешно наблюдение, любезно ми показа къде са боксовете за моите коли. Оказва се, че се предполага да имам минимум две коли. След като паркирах, извадих от багажника чантата с вещите си и включих алармата на колата, аз се отправих към изхода. И бях посрещнат от удивения въпрос на пазача — нима асансьорите не работят? Наложи се да мръщя чело, да махам с ръка и да обяснявам, че цяла година не съм се появявал тук. Пазачът се поинтересува от корпуса и етажа, който обитавам, след което ме изпрати до асансьора. В обкръжението на хром, огледала и климатик аз се възнесох до осмия етаж. Даже е обидно, че живея толкова ниско. Не, аз не претендирам за пентхауза, но все пак… На стълбищната площадка — ако този скучен термин е подходящ за хола с площ около тридесет квадрата — известно време бродих покрай вратите. Приказката неочаквано свърши. Едната врата въобще я нямаше, а зад дупката тъмнееше огромно празно помещение — бетонни стени, бетонен под, никакви вътрешни прегради. Едва чуто капеше вода. Изборът между трите вече поставени врати се проточи доста дълго — на нито една нямаше номер. В края на краищата на една от вратите открих номер, надраскан с нещо остро, а на другата — остатъци от тебеширен надпис. Изглежда моята врата беше третата. Най-невзрачната от всички. От Хесер можеше да се очаква и да ме настани в апартамента, където нямаше врата, но тогава цялата легенда отива по дяволите… Аз извадих връзката ключове и доста лесно отключих вратата. Потърсих ключ за осветлението, но се натъкнах на цял панел с превключватели. И започнах да ги включвам един по един.
Когато апартаментът се изпълни със светлина, аз затворих вратата и замислено се огледах. Не, тук явно имаше нещо. Сигурно. Предишния собственик… е добре де, добре, според легендата — това пак съм аз. Та така, започвайки ремонта, аз очевидно съм бил пълен с наполеоновски планове. С какво друго може да се обяснят декоративния паркет, дъбовите прозорци, климатиците „Дайкин“ и останалите атрибути на много добро жилище. А после явно са ми свършили парите. Защото огромният апартамент-студио — никакви вътрешни стени — беше девствено празен. В ъгъла, където се предполагаше, че ще е кухня, стоеше очукан газов котлон „Брест“, на който съвсем спокойно можеше да са подгрявали овесена каша по време на моето детство. Върху нея, направо на плочите, сякаш намеквайки — „не използвай!“, стоеше простичка микровълнова печка. Впрочем, над ужасната печка висеше разкошно кантарче. Отстрани жаловито се гушеха две табуретки и ниска масичка за сервиране. Подчинявайки се на навика, аз се събух и се отправих към кухненския ъгъл. Хладилник нямаше, мебели — също, но на пода стоеше голям кашон, пълнен със продукти — бутилки с минерална вода и алкохол, консерви, супи в пакетчета, сухари в кутийки. Благодаря ти, Хесер. Само да се беше погрижил и за тенджера…