Някъде откъм прозореца, стори ми се — точно до мен, тежко избуха бас-китара. Аз скочих, но в апартамента нямаше никой.
— Мараба, банда! — чу се зад прозореца. Аз се надвесих през перваза и огледах стената на „Ассол“. И два етажа по-нагоре открих отворени прозорци, от които се разнасяха блатни акорди в неочаквано приложение за бас-китара:
Невъзможно бе да си представя по-голям контраст от тихия глас на Зоя Ященко, солистката на „Бяла гвардия“, и този немислим шансон на бас-китарата. Но неизвестно защо, песента ми харесваше. А певецът, изпълнявайки кратко соло с три акорда, продължи да се отчайва:
Аз се разсмях. Тук присъстваха всички атрибути на блатната песен — лирическият герой си спомняше дните на отминала слава, описваше сегашното си състояние и се оплакваше, че вече не може да достигне отминалото си великолепие. И имах силното подозрение, че ако пуснат тази песен по „Радио Шансон“, деветдесет процента от слушателите даже няма да заподозрат насмешката. Китарата издаде няколко въздишки. И същият глас запя нова песен:
Музиката спря. Някой въздъхна печално и започна да проверява струните.
Повече не се колебах. Порових в кашона, извадих бутилка водка и щафета пушен салам. Изскочих на стълбищната площадка, хлопнах вратата и се отправих нагоре по стълбите. Да намеря апартаментът на среднощния бард се оказа не по-сложно, отколкото да открия пневматичен чук, скрит в храстите. Включен пневматичен чук.
Аз позвъних, без изобщо да съм убеден, че ще ме чуят. Но музиката спря, а малко след това вратата се отвори.
На прага, усмихвайки се добродушно, стоеше нисък набит мъж на около трийсет години. В ръцете си държеше оръдието на престъплението — бас-китарата. С някакво мрачно удовлетворение забелязах, че и той е подстриган „по бандитски“. Бардът носеше изтъркани дънки и много интересна тениска — десантчик в руска униформа прерязваше с огромен нож гърлото на негър в американска униформа. Отдолу стоеше гордият надпис: „Ние можем да напомним кой спечели втората световна война“.
— Също става. — разглеждайки моята тениска, каза китаристът. — Дай.
Вземайки водката и салама, той се върна в дълбините на апартамента си. Аз го погледнах през Сумрака. Човек. И толкова объркана аура, че веднага се отказах от опитите да разбера характера му. Сиви, розови, червени, сини тонове… ама че коктейл. Аз тръгнах след китариста. Апартаментът му се оказа два пъти по-голям от моя. Ох, не го е изработил със свирене на китара… Впрочем, това не е моя работа. По-смешното беше това, че освен по размерите си, апартаментът му беше точно копие на моя. Начални следи от великолепен ремонт, спрян по спешност, на места — и недовършен.
Сред чудовищното жизнено пространство — петнайсет на петнайсет метра, не по-малко — стоеше стол, пред него — микрофон на стойка, хубав професионален усилвател и две чудовищни тонколони. И още — до стената стояха три огромни хладилника „Бош“. Китаристът отвори най-големия — той се оказа абсолютно празен — и сложи бутилката в камерата. Поясни:
— Топла е.
— Не съм се обзавел с хладилник.
— Случва се. — съгласи се бардът. — Лас.
— Какво „лас“? — не разбрах аз.
— Така ми викат, Лас. Не по паспорт.
— Антон. — представих се аз. — По паспорт.
— Случва се. — призна бардът. — От далече ли идваш?
— На осмия съм.
Лас замислено се почеса по темето. Погледна към отворените прозорци и поясни:
— Отворих ги, за да не е толкова силен звука. Че ушите ми не издържат. Смятах да правя звукоизолация тук, но парите свършиха.
— Това явно е всеобща беда. — внимателно казах аз. — Аз даже тоалетна нямам.
4
Ако съществуват хора, които могат да преведат това нещо без да съсипят смисъла и ритъма на тези стихове, то аз не се числя към тях. Евентуално може да се предложи следното:
Бел.прев.
5
Пак предложение:
Бел.прев.
7
Оригинал:
Бел.прев.