Лас тържествуващо се усмихна:
— Аз имам. Вече седмица, откакто имам. Ей онази врата.
След като се върнах (Лас меланхолично режеше салама), не се сдържах и попитах:
— А защо е толкова огромна и толкова английска?
— Ти не видя ли фирмената лепенка? — попита Лас. — „Ние измислихме първата тоалетна чиния“. Е, как да не я купиш, с такъв надпис? Все се каня да сканирам лепенката и малко да я подправя. Да напиша: „Ние научихме хората…“!
— Разбрах. — казах аз. — Затова пък при мен е готова банята.
— Сериозно? — надигна се бардът. — Три дена вече не мога да се изкъпя…
Аз му подадох ключовете.
— Ти нарежи мезето. — радостно каза Лас. — Все едно, водката още десетина минути ще трябва да се изстудява. А аз веднага се връщам.
Входната врата хлопна и аз останах в чуждия апартамент — заедно с включения усилвател, нарязания салам и огромните празни хладилници.
Никога не съм мислил, че в такива сгради може да съществуват непринудените отношения на приятелска комунална квартира… или на студентско общежитие. Ти ползвай моята тоалетна, аз ще се изкъпя в твоята баня… Петър Петрович има хладилник, а Иван Иванович обеща да донесе водка — той търгува с нея, а Семьон Семьонич реже мезето много внимателно, пестеливо. Сигурно повечето от тукашните жители са купували апартаментите си „за векове“. За всичките пари, които са успели да заработят, откраднат и заемат. И едва после щастливите новодомци са съобразили, че апартамент с подобни размери се нуждае и от ремонт. И че всяка строителна фирма ще съдере по три кожи от човек, закупил тук апартамент. И че за огромната жилищна площ, подземните гаражи, парка и крайбрежната алея трябва да се плаща ежемесечно. И ето — стои си огромната сграда полупуста, едва ли не изоставена. Ясно, че това не е трагедия — на някой перлата да му е малка8. Но за първи път се убедих, че, най-малко, това си е трагикомедия.
Колко ли човека реално живеят в „Ассол“? Ако на нощният рев на бас-китарата се отзовах само аз, а преди това странния бард е шумял съвсем спокойно? Един човек на етаж? Изглежда, по-малко… Кой тогава е изпратил писмото? Аз се опитах да си представя Лас, изрязващ буквички от вестник „Правда“ с ножички за маникюр. Не се получи. Такъв като него би измислил нещо по-засукано. Аз затворих очи.
Представих си как сивата сянка от миглите ляга на очите ми. След това отворих очи и огледах апартамента през Сумрака. Ни най-малки следи от магия. Дори и върху китарата — макар че добрият инструмент, след като постои в ръцете на Различен или потенциален Различен, помни неговите докосвания с години. И син мъх, сумрачния паразит, дебелеещ от негативни емоции, също липсваше. Ако стопанинът някога е изпадал в депресия, то го е вършил извън къщи. Или много искрено и открито се е веселил, изгаряйки по този начин синия мъх. Тогава аз седнах и се заех да донарежа салама. За всеки случай го проверих през Сумрака — струва ли си изобщо да се яде. Саламът се оказа добър. Хесер не искаше неговият агент да легне с натравяне.
— Ето това е правилната температура. — вадейки от отворената бутилка винен термометър, каза Лас. — Не сме я изпуснали. Че като охладят водката до гъстотата на глицерина, пиеш — все едно гълташ течен азот… За запознанството!
Ние отпихме и замезихме със салам и сухари. Сухарите ги донесе Лас от моя апартамент — обяснявайки, че днес не се е погрижил за храната.
— В цялата сграда така живеят. — поясни той. — Не, има, разбира се, и такива, на които парите и за ремонт са стигнали, и за обзавеждане. Само че си представи, що за удоволствие е да живееш в празен дом? И те чакат, докато дребните играчи, като мен и теб, завършат ремонта и се заселят. Кафенето не работи, казиното пустее, охраната се побърква от скука… вчера изгониха двама — стреляли по храстите в двора. Казали, че видели нещо ужасно. Е, веднага ги пратили на доктор. Оказа се, наистина — и двамата ужасно са се насмъркали. — С тези думи Лас извади от джоба си пакет „Беломор“. Хитро ме погледна: — Искаш ли?
Не очаквах, че човек, който с такъв вкус налива водка, ще се занимава с марихуана. Поклатих глава и попитах:
— И много ли пушиш?
— Вече втори пакет днес. — въздъхна Лас. И тогава се досети: — Антоне, ти какво! Това е „Беломор“! Не е трева! Преди това пуших „Житан“, но след това разбрах — та той с нищо не се различава от нашия „Беломор“!
— Оригинално. — казах аз.
— Това пък какво общо има? — обиди се Лас. — Изобщо не оригиналнича. Само някой да стане различен…
Аз трепнах, но Лас спокойно продължаваше:
— …не като другите, веднага казват — оригиналничи. А на мен ми харесва да пуша „Беломор“. Като ми писне след седмица — ще го зарежа.
8
По руската поговорка — „Кому суп жидковат, кому жемчуг мелковат“, в смисъл, че всеки оценява проблемите си според собственото състояние — на бедняка супата му е рядка, на богаташа — перлата му изглежда малка. Бел.прев.