А до нас Дневният Патрул дава заповед на запалянковците на загубилия отбор — и те се превръщат в Тъмни Различни.
Ето какво е имал предвид Костя. Огромното изкушение изведнъж да промениш баланса на силите в своя полза. Разбира се, и Тъмните, и ние разбираме последствията. Разбира се, двете страни ще сключат нови спогодби и ограничения към Договора и ще ограничат инициацията на хората в някакви приемливи рамки. Та нали САЩ и СССР успяха да ограничат надпреварата за ядрено въоръжаване…
Затворих очи и поклатих глава. Някога Семьон ми разказа, че надпреварата във въоръжаването е спряно поради създаването на абсолютното оръжие. Два — а от повече няма и нужда — термоядрени заряда, предизвикващи самоподдържаща се термоядрена реакция. Американският е разположен в Тексас, руският — в Сибир. Достатъчно е да се взриви само единият — и цялата планета ще се превърне в огнена топка.
Съвсем друг е въпросът, че нас такъв изход не ни устройва. И затова оръжието, което никога не трябва да се използва, никога няма да проработи. Не е нужно президентите да знаят за това, те са само хора…
Възможно ли е и ръководствата на Патрулите да имат подобни „магически бомби“? Затова ли Инквизицията, допусната до тази тайна, така яростно следи за изпълнението на Договора?
Може би.
Но все едно, по-добре ще е, ако не е възможно да се инициират обикновените хора.
Дори в полусъница, аз болезнено се намръщих от собствената си мисъл. Какво излиза, че съм започнал да мисля като пълноценен Различен. Има Различни, има и хора — те са второ качество. Те никога няма да влязат в Сумрака, те няма да доживеят столетие. Нищо не може да се направи…
Да, започнах да мисля именно така. Да намериш добър човек със способности на Различен, да го привлечеш на своя страна — това е радост. Но да превръщаш в Различни всички подред — това е детинщина, опасно и безотговорно занятие.
Имам повод за гордост. Бяха ми достатъчни по-малко от десет години, за да престана окончателно да бъда човек.
Утрото за мен започна с разкриване тайните на душ-кабината. Разумът победи бездушното желязо и аз се изкъпах, даже под музикален съпровод, а после си спретнах закуска от сухари, салам и кисело мляко. От светлината на слънцето настроението ми се вдигна, аз седнах на перваза и закусих с изглед към Москва-река. Неизвестно защо си спомних как Костя призна, че вампирите не могат да гледат към слънцето. То не ги изгаря, но им е неприятно.
Но нямаше време да се отдавам на размисли за съдбата на моите стари познати. Трябваше да търся… кого? Различния-предател? Не бях в най-добрата позиция за това. Неговият клиент-човек? Дълга и досадна работа.
Добре, реших аз. Ще действаме по строгите закони на класическия детектив. Какво имаме? Имаме улика. Писмото, изпратено от „Ассол“. Какво ни дава това? Нищо не ни дава. Освен ако някой е видял как преди три дена са изпратили писмо. Разбира се, малко вероятно е, че ще си спомнят…
Какъв съм глупак! Даже се плеснах по челото. Разбира се, не е срамно Различен да забрави за съвременната техника, Различните не обичат сложната техника. Но нали аз съм хардуерист!
Цялата територия на „Ассол“ се контролира от видеокамери!
Облякох костюма и завързах вратовръзката. Пръснах се с одеколона, който Игнат ми избра вчера. Пуснах телефона във вътрешния джоб… „телефона на колана носят само хлапетата и продавачите!“, както ме поучаваше вчера Хесер.
Телефона също беше нов, непривичен. В него имаше някакви игри, вграден плейър, диктофон и други такива абсолютно ненужни глупости.
Долу при охраната разбрах къде се намира пощенския клон на „Ассол“. Отидох там — пощата работеше. В уютната зала скучаеха три момичета-служителки, там стоеше и онази същата пощенска кутия, в която са пуснали писмото.
Под тавана проблясваха очите на видеокамерите.
Все пак няма да са ни излишни професионални следователи. Те веднага щяха да се сетят за това.
Купих картичка — пиленце, скачащо в инкубатора, и готов надпис: „Тъгувам за семейството!“. Не бе много весело, но аз все едно не помнех пощенския код на селото, в което почиваше моето семейство. Така че, усмихвайки се злорадо, изпратих картичката на Хесер — неговият адрес го знаех.
След като побъбрих малко с момичетата — работата в такава елитна сграда и без това ги задължаваше да бъдат вежливи, но освен това и скучаеха — аз излязох от пощата.
И се отправих към отдела на охраната на първия етаж.
Ако имах право да се възползвам от способностите си на Различен, щях просто да внуша на охраната симпатия към себе си и щях да получа достъп до всички видеозаписи. Но не трябваше да се демаскирам. И затова реших да използвам универсалният източник на симпатия — парите.