От дадената ми сума изброих сто долара в рубли — няма нужда от повече, нали? Влязох в стаята на дежурния — там скучаеше младеж в строга униформа.
— Добър ден! — поздравих аз, усмихвайки се лъчезарно.
Охранителя изобрази с целия си вид пълната си солидарност с мнението ми за днешния ден. Аз хвърлих поглед към монитора пред него — там вървяха образите от най-малко десетина видеокамери. И сигурно може да пусне повторение на всеки момент. Ако изображението се записва на твърдия диск (а къде другаде?), то записите с тридневна давност сигурно още не са прехвърлени в архива.
— Имам проблем. — съобщих аз. — Вчера получих забавно писъмце… — аз намигнах, — от някаква дама. Доколкото разбрах, тя живее тук.
— Заплашително писмо? — настръхна охранителя.
— Не-не! — запротестирах аз. — Точно обратното… Но тайнствената непозната се опитва да запази инкогнито. Може ли да погледнем кой е изпращал писма преди три дена?
Охранителя се замисли.
И тогава развалих всичко. Сложих парите на масата и казах с усмивка:
— Много ще съм ви благодарен.
Младежа незабавно се вкамени. Стори ми се, че натисна нещо с крак.
След десет секунди двама негови колеги, много вежливи, което изглеждаше смешно при техните габарити, настоятелно ми предложиха да отидем при началника.
Все пак има разлика, и то сериозна, в общуването с държавни чиновници и с частна охранителна фирма…
Интересно беше да се провери дали биха ме завлекли при началника насила. Все пак те не са милиция. Но аз предпочетох да не нажежавам обстановката и се подчиних на цивилния си конвой.
Началникът на охраната, човек вече на години и явно работил в органите на реда, ме гледаше укорително.
— Какви ги вършите, господин Городецки… — каза той, въртейки между пръстите си моята картичка-пропуск за територията на „Ассол“. — Държите се като в държавно учреждение, да ме извинявате за израза…
У мен възникна усещането, че много му се иска да счупи пропуска ми, да извика охраната и да ме изгони от елитната територия.
Много ми се искаше да се извиня и да кажа, че повече няма да правя така. Още повече, че наистина ми беше срамно.
Само че това беше желание на Светлия маг Антон Городецки, а не на притежателя на малка фирма за търговия с млечни продукти А. Городецки.
— А какво толкова е станало? — попитах аз. — Ако молбата ми е неизпълнима, да ми бяха казали веднага.
— А парите защо? — попита началникът на охраната.
— Какви пари? — учудих се аз. — А… вашият сътрудник е сметнал, че му предлагам пари?
Началникът на охраната се усмихна.
— В никакъв случай! — твърдо казах аз. — Бръкнах в джоба за носната си кърпичка. Алергията ми много ме тормози днес. А в джоба имах всякакви дребни, та ги извадих… но дори не успях да се изсекна.
Явно прекалих.
Началникът с каменно лице ми подаде картичката и много вежливо каза:
— Инцидентът е приключен. Както разбирате, господин Городецки, прегледът на работните записи от частни лица е забранен.
Аз почувствах, че началникът най-много се засегна от фразата за „всякакви дребни“. Тук, разбира се, нямаше бедняци. Но и не бяха толкова богати, че да наричат сто долара „всякакви дребни“.
Аз въздъхнах и наведох глава:
— Извинете, сглупих. Наистина се опитах да предложа… възнаграждение. Цяла седмица обикалях по учреждения, фирмата си пререгистрирах… вече и рефлекс си изработих.
Началникът ме гледаше изпитателно. И като че ли малко поомекна.
— Виновен съм. — признах си аз. — Но направо полудявам от любопитство. Ако щете вярвайте, почти не съм спал, само съм се чудел…
— Виждам, че не сте спали. — гледайки ме, каза началникът. И не издържа — все пак човешкото любопитство е неизтребимо: — А какво толкова ви заинтересува?
— Жената с дъщеричката сега са на вилата. — казах аз. — Аз обикалям тук, опитвам се да завърша ремонта… и изведнъж получавам писмо. Анонимно. Написано с женски почерк. А в писмото… ами, как да кажа… килограм кокетство и половин килограм обещания. Демек, прекрасна непозната мечтае да се запознае с вас, но не рискува да направи първата крачка. Ако съм внимателен и разбера от кой е писмото — само трябва да се приближа…
В очите на началникът загоря бодро огънче.
— А жената е на вилата? — каза той.
— На вилата. — кимнах аз. — Вие да не си помислите… никакви бъдещи планове. Просто ми се иска да разбера коя е тази непозната.
— Писмото у вас ли е? — попита началникът.