— Незабавно го изхвърлих. — признах си аз. — Ще вземе да го види жена ми и върви доказвай после, че нищо не е имало…
— Кога е било изпратено?
— Преди три дена. От нашия пощенски клон.
Началникът размишляваше.
— Там събират писмата един път на ден, вечерта. — казах аз. — Не мисля, че се посещава от много хора… само пет-шест човека на ден. Ако можех да погледна…
Началникът поклати глава. Усмихна се.
— Да, разбирам, че не е разрешено… — казах печално аз. — Но поне вие погледнете, а? Може и да няма никаква жена, може съседа да си прави шега. Той е такъв… весел човек.
— Онзи от десетия етаж ли? — намръщи се началникът.
Аз кимнах:
— Погледнете… просто кажете, имало ли е жена, или не…
— Това писмо ви компрометира, нали? — каза началникът.
— В известен смисъл. — признах аз. — Пред жена ми.
— Какво пък, тогава имаме основание да прегледаме записите. — реши началникът.
— Много ви благодаря! — възкликнах аз. — Много, много ви благодаря!
— Виждате ли колко е просто? — каза началникът, натискайки бавно клавишите по клавиатурата на компютъра. — А вие — пари… Ама че съветски навици… сега…
Аз не се сдържах, станах и застанах зад рамото му. Началникът не възрази. Той беше заинтригуван — явно на територията на „Ассол“ нямаше много работа за него.
На екрана се появи изображение на пощенският клон. Отначало от един ъгъл — можеше прекрасно да се види какво правят момичетата. После от друг — към входа и пощенската кутия.
— Понеделник. Осем сутринта. — тържествено каза началникът. — А сега какво? Да гледаме екрана дванайсет часа?
— Ох, наистина… — фалшиво се огорчих аз. — Не помислих за това…
— Натискаме клавиша… не, ето този… и какво се получава?
Изображението започна леко да потрепва.
— Какво? — попитах аз, сякаш не бях проектирал аналогична система за нашия офис.
— Търсене на движение! — тържествено възкликна началникът.
Първият улов беше в девет и половина. В пощата влезе някакъв работник с азиатски вид. И изпрати цяла пачка писма.
— Не е вашата непозната, нали? — заяде се началникът. И поясни: — Това са строителите на втори корпус. Непрекъснато изпращат писма в Ташкент.
Аз закимах.
Вторият посетител беше в един и петнайсет. Непознат, но много солиден господин. Зад него вървеше бодигард.
Господинът не изпрати писма. Изобщо не разбрах за какво е влязъл — или да позяпа момичетата, или да разучи територията на „Ассол“.
А третия беше… Лас!
— О! — възкликна началникът. — Това е вашият съсед-шегаджия, нали? Който пее песнички посред нощ?
Лош следовател съм…
— Той е… — прошепнах аз. — Нима…
— Добре, ще гледаме нататък. — смили се началникът.
Нататък, след двучасова пауза, народът се изсипа вкупом.
Още трима от живущите изпратиха писма. Всички — мъже, всички с много сериозна външност.
И една жена. На около седемдесет години. Точно преди да затворят. Дебела, в пищна рокля и с огромни безвкусни гердани. Редките сиви коси бяха накъдрени.
— Нима е тя? — възхити се началникът. Стана и ме потупа по рамото: — Е, какво, има ли смисъл да търсим тайнствената непозната.
— Всичко е ясно. — казах аз. — Номер.
— Нищо, номер — това не е беля. — отговори началникът. — А към вас имам една молба, за в бъдеще… никога не правете такива двусмислени постъпки. Не вадете пари, ако не смятате да плащате на някой.
Аз наведох глава.
— Сами развращаваме хората. — с мъка в гласа каза началникът. — Разбирате ли? Сами! Веднъж ще предложиш, втори път ще предложиш… на третия път от теб ще искат. А ние се оплакваме — защо така, откъде се взе… Та вие сте добър, светъл човек!
Аз удивено се втренчих в началника.
— Добър сте, добър. — каза началникът. — Вярвам на усета си. За двайсет години в криминалното следствие всякакви съм виждал… Не правете повече така, става ли? Не увеличавайте злото около нас.
Отдавна не съм бил толкова засрамен. Светлия маг го учиха да не върши злини!
— Ще се постарая. — казах аз. Погледнах виновно началника в очите. — Много ви благодаря за помощта…
Началникът не отговори. Очите му станаха стъклени, чисти и безмислени, като на бебе. Устата му се отвори. Пръстите, лежащи на облегалката на стола се свиха и побеляха.
Замразяване. Просто заклинание, много ефикасно.
А зад гърба ми, до прозореца, стоеше някой. Аз не го виждах — чувствах го с гърба си…
Отскочих настрани, толкова бързо, колкото можех. Но успях да почувствам леденото дихание на Силата, насочено в мен. Не, това не е замразяване. Това е нещо аналогично от вампирския арсенал.