— Тогава какво? — попита човекът, неволно вдигайки ръка към гърдите си. — Душата? Необходимостта да се пие кръв?
Пустотата тихо се засмя.
— Само гладът. Вечен глад. И празнотата отвътре. На вас това няма да ви хареса, сигурен съм.
— Друго? — попита човекът.
— Върколаците. — почти весело отговори невидимия. — Те също са способни да инициират човек. Но и върколаците са нисша форма на Тъмните Различни1. През голяма част от времето всичко е прекрасно… но когато пристъпът наближи, няма да можете да се контролирате. Три-четири нощи в месеца. Понякога по-малко, понякога повече.
— Пълнолунието. — кимна разбиращо човекът.
Пустотата отново се засмя:
— Не. Пристъпите на върколаците не са свързани с лунния цикъл. Ще чувствате наближаването на безумието — около десет-дванадесет часа преди момента на преобразяването. Но точен график никой не може да ви състави.
— Отпада. — хладно каза човекът. — Повтарям своето… своята молба. Искам да стана Различен. Не нисш Различен, който го обземат пристъпи на животинско безумие. Не велик маг, творящ велики дела. Най-обикновен, редови Различен… как е по вашата класификация? Седмо ниво?
— Това е невъзможно. — отговори нощта. — Вие нямате способности на Различен. Дори и най-дребните. Може да научиш човек, лишен от музикален слух, да свири на цигулка. Можеш да станеш спортист, без да имаш никакви способности за това. Но не можете да станете Различен. Вие просто сте от друга порода. Много съжалявам.
Човекът на брега се засмя:
— Няма нищо невъзможно. Ако нисшите Различни са способни да инициират хора, то трябва да има начин да превръщат човек в маг.
Тъмнината мълчеше.
— Между другото, не съм казвал, че искам да стана Тъмен Различен. Не изпитвам никакво желание да пия кръвта на невинните, да гоня девственици по полето, или с противно хихикане да стоварвам проклятия. — раздразнено каза човекът. — С далеч по-голямо удоволствие бих вършил добри дела… изобщо — вашите вътрешни противоречия са ми напълно безразлични!
— Това… — уморено каза нощта.
— Това е ваш проблем. — отговори човекът. — Давам ви една седмица. След това искам да получа отговор на молбата си.
— Молба? — уточни нощта.
Човекът на брега се усмихна:
— Да. Засега само моля.
Той се обърна и тръгна към колата си — „Волга“, която щеше отново да излезе на мода след около половин година.
Глава 1
Дори и да обичаш работата си, последния ден от отпуската навява тъга. Само преди седмица се припичах на чистия испански плаж, опитвах паеля (ако трябва да съм честен — узбекския „плов“ е по-вкусен), пиех хладна сангрия в китайско ресторантче (и как става така, че китайците приготвят националната испанска напитка по-добре от аборигените?) и купувах от магазинчетата всякакви курортни сувенирни боклуци.
А сега отново бях в лятната Москва — не точно гореща, но подтискащо задушна. През последният ден от отпуската, когато главата вече не е способна да почива, но още не може да поеме никаква работа.
Може би затова с радост отговорих на повикването на Хесер.
— Добро утро, Антоне. — без да се представи, започна шефа. — Добре дошъл. Позна ли ме?
От известно време бях започнал да чувствам позвъняванията на Хесер. Като че ли се променяха трелите на телефона, придобиваха някакъв взискателен, властен оттенък.
Но не бързах да споделям това с шефа.
— Познах ви, Борис Игнатиевич.
— Сам ли си? — попита Хесер.
Безсмислен въпрос. Сигурен съм, че Хесер прекрасно знае къде е Светлана сега.
— Сам съм. Момичетата са на вилата.
— Добре… — въздъхна шефа и в гласа му се появиха съвсем човешки нотки. — И Олга тази сутрин отлетя за отпуската… половината сътрудници се греят на юг… Ще можеш ли да дойдеш в офиса сега?
Не успях да отговоря — Хесер бодро каза:
— Прекрасно! Тогава, след четиридесет минути.
Много ми се искаше да нарека Хесер евтин позьор — разбира се, след като прекъсна връзката. Но премълчах. Първо, шефът можеше да чуе думите ми и без всякакъв телефон. Второ — може да е всякакъв, но не беше евтин позьор. Просто предпочиташе да икономисва време. Ако съм възнамерявал да му кажа, че ще пристигна след четиридесет минути, защо трябва да губи време да ме изслушва?
И още — много се зарадвах на това позвъняване. Все едно, денят беше загубен — на вилата ще мога да замина чак след седмица. Да чистя апартамента беше рано — като всеки уважаващ себе си мъж в отсъствието на семейството, аз правя това само един път — в последния ден на ергенския си живот. Да ходя на гости или да каня гости също никак не ми се искаше. Така че къде по-полезно беше да се върна един ден по-рано от отпуск — за да мога в нужния момент с чиста съвест да поискам почивен ден.
1
В оригинала — „иной“, в смисъл — „не като останалите“. Подобен термин имаше в последните книги от Дорсайския цикъл на Гордън Диксън, но там превода беше „друг“. Заради някои каламбури избора ми за превод спря на думата „различен“. Бел.прев.