— Добър знак за вашата страна. — много вежливо каза Витезслав. — Когато за работна ръка се използват граждани от съседни държави, това е признак за икономически подем.
Можех да му обясня какво мисля по този повод. Но си премълчах.
— Искате ли да прегледате записите? — попитах аз.
— Ако обичате, да. — съгласи се вампирът. Едгар скромно стоеше отстрани.
Изведох на монитора образа от пощенския клон. Включих „търсене на движение“ — и ние отново разгледахме всички любители на епистоларния жанр.
— Този го познавам. — тикнах аз пръст в Лас. — Днес ще разбера какво точно е пращал.
— Подозирате ли го? — уточни Витезслав.
— Не. — поклатих глава аз.
Вампирът пусна записа отново. Но този път нещастният замразен началник също беше преместен пред компютъра.
— Кой е този? — питаше Витезслав.
— Живущ. — безучастно гледайки екрана, отговаряше началникът. — Първи корпус, шестнайсети етаж…
Паметта му беше отлична. Той назова по име всички заподозрени, само работника не разпозна. Освен Лас, живущия на единайсетия етаж и старицата от единайсетия, писма бяха изпращали двамата мениджъри на „Ассол“.
— Ние ще се заемем с мъжете. — реши Витезслав. — Като начало. Вие проверете старицата, Городецки. Става ли?
Аз свих рамене. Сътрудничеството си е сътрудничество, но няма да позволя да ме командват.
Още повече Тъмен. Вампир.
— Това за вас ще е по-лесно. — поясни Витезслав. — На мен… ми е трудно да се приближавам към стари хора.
Признанието беше откровено и неочаквано. Аз измучах нещо и не се впуснах в уточнения.
— Чувствам в тях онова, от което съм лишен. — все пак поясни вампирът. — Смъртта.
— Завиждате ли им? — не се сдържах аз.
— Страхувам се. — Витезслав се наведе над охранителя и произнесе: — Сега ще си тръгнем. Ти ще спиш пет минути и ще сънуваш хубави сънища. Когато се събудиш, ще забравиш нашето посещение. Ще помниш само Антон… ще се отнасяш много добре към него. Ако на Антон му се наложи — ще му оказваш всякаква помощ.
— Нямаше нужда… — слабо протестирах аз.
— Вършим една и съща работа. — напомни вампирът. — Знам колко е трудно да работиш под прикритие. Довиждане.
Миг — и той изчезна. Едгар виновно се усмихна и излезе през вратата. Без да чакам пробуждането на началника, и аз напуснах кабинета.
Глава 4
Съдбата, която според уверенията на нашите магове не съществуваше, беше благосклонна към мен.
В хола на „Ассол“ (е, не мога да нарека това помещение „стълбищна площадка“!) видях същата онази старица, към която се боеше да се приближи вампира. Тя стоеше до асансьора и замислено гледаше бутоните.
Аз погледнах през Сумрака и се убедих, че старицата е напълно объркана, почти в паника. Тук охраната не можеше да помогне — външно старицата беше напълно невъзмутима.
И аз решително се отправих към възрастната дама. Именно към „възрастната дама“ — защото тук невзрачната, добра, руска дума „старица“ изобщо не беше подходяща.
— Извинете, мога ли да ви помогна с нещо? — попитах аз.
Възрастната дама ме погледна накриво. Без старческа подозрителност, по-скоро със смущение.
— Забравих къде живея. — призна тя. — Случайно да знаете?
— Единайсетия етаж. — казах аз. — Ще позволите ли да ви изпратя?
Сивите къдрици, през които се виждаше тънка розова кожа, едва забележимо кимнаха.
— Осемдесет години. — каза старицата. — Това помня… тежко е да се помни. Но помня.
Аз хванах дамата под ръка и я придружих до асансьора. Някой от охраната се запъти към нас, но престарялата ми спътница поклати глава:
— Господинът ме придружава…
Господинът я придружи. Възрастната дама позна вратата си и дори радостно ускори крачка. Апартаментът не беше заключен, апартаментът беше великолепно ремонтиран и обзаведен, а в антрето обикаляше енергична мома на около двайсет години и се отчайваше по телефона:
— Да, и долу я търсих… Пак изчезна…
Нашата поява приведе момата във възторг. Само се боя, че и милата усмивка, и трогателната й загриженост бяха адресирани най-вече към мен.
Младите и симпатични девойки не работят като прислужници в такива сгради само заради парите.
— Машенка, сервирай ни чай. — прекъсна нейното бърборене старицата. Сигурно и тя не хранеше илюзии по този повод. — В голямата стая.
Момата послушно се втурна към кухнята, но все пак се усмихна още веднъж и прошепна в ухото ми, докосвайки ме пресметливо с твърдата си гръд:
— Съвсем е изкукуригала вече… Аз се казвам Тамара.
Неизвестно защо, не ми се искаше да се представям. Влязох след старицата в „голямата стая“. Ама много голяма стая. Със стари, още от времето на Сталин мебели и явни следи от работата на скъп дизайнер. По стените бяха окачени чернобели снимки — отначало ги взех за елементи на интериора. А после съобразих, че младата, ослепително красива белозъба девойка в пилотски шлем е тази същата дама.