Първо отидох в „Ассол“, преоблякох се в дънки и обикновена риза, след което се отправих към най-близкия нормален двор — към скучните панелни девететажни блокове. Там, за мое огромни удоволствие, открих футболно игрище, на което два отбора от хулигани старша възраст гонеха опърпана топка. Впрочем, имаше и няколко млади мъже. Все пак току-що завършилият световен шампионат по футбол (напълно безславно за нашият отбор) изигра и положителна роля. В малкото оцелели дворове се възраждаше загубеният, като че ли завинаги, дворен дух.
Приеха ме в отбора. В онзи, където имаше само един възрастен мъж с внушително коремче, но много подвижен и емоционален тип. Аз съм слаб играч, но нали тук не играеха световни шампиони…
И около час аз тичах по прашната, утъпкана земя, крещях, стрелях по вратата от разкъсана метална мрежа и дори улучих няколко пъти. Един як десетокласник успя ловко да ме спъне и благодушно се усмихна.
Но аз не се обидих и не се разстроих.
Когато играта приключи — някак от само себе си — аз отскочих до близкия магазин, купих минерална вода и бира, а за най-малолетните футболисти — напитка „Байкал“. Те, разбира се, биха предпочели „кока-кола“, но е крайно време да отвикват от задморските отрови.
Огорчаваше ме само осъзнаването на факта, че твърде голямата щедрост ще предизвика най-разнообразни подозрения. Така че се наложи умерено да върша добри дела.
Сбогувайки се със „своите“ и „чуждите“ играчи, аз отидох до плажа, където с удоволствие се изкъпах в мръсничката, но прохладна вода. „Ассол“ се извисяваше встрани като помпозен дворец.
Ами нека си се извисява…
Най-смешното беше, че много добре разбирах: на мое място някой Тъмен маг можеше да постъпи точно по същия начин. Не някой от младите, наслаждаващи се на недостъпни досега удоволствия, като пресни стриди и скъпи проститутки, а възрастен Тъмен, който е осъзнал, че всичко на света е суета на суетите и всякаква суета.
И би тичал по малкото футболно игрище, би крещял, би ритал топката, би сгълчавал неумело псуващите малчугани: „По-кротко с езика, дребосък!“. А после би отишъл на плажа да се плацика в мътната вода, би лежал на тревата, гледайки в небето…
Къде е тя, границата? Добре, с нисшите Тъмни всичко е ясно. Те са неживи. Те са принудени да убиват, за да съществуват. Тук никаква словесна еквилибристика не може да помогне. Те са зло.
Но къде е истинската граница?
И защо понякога тя е готова да изчезне? Ето в такива моменти, когато целият проблем е един-единствен човек, пожелал да стане Различен? Един-единствен! И какви сили незабавно се хвърлят за издирването! Тъмните, Светлите, Инквизицията… И не само аз работя по това дело, аз съм само преместена напред пешка, извършваща проучване на място. Сбръчва чело Хесер, мръщи се Завулон, озъбва се Витезслав. Човек е пожелал да стане Различен! Бийте го!
А кой не би пожелал?
Не вечният глад на вампирите, не пристъпите на безумие при върколаците, а пълноценният живот на маговете. Когато всичко ти е както при хората.
Само че по-хубаво.
Ти не се страхуваш, че от оставената без надзор кола ще ти откраднат скъпата музикална уредба.
Ти не боледуваш от грип, а ако заболееш от неизличима гадост — на твое разположение са Тъмните магьосници или Светлите целители.
Ти не се тревожиш как ще доживееш до следващата заплата.
Теб не те плашат нощните улици и пияните бандити.
Теб дори милицията не те плаши.
Ти си сигурен, че детето ти спокойно ще се прибере вкъщи от училище, без да се натъкне на някой маниак в подлеза…
Да, разбира се, ето къде е тънкият момент. Твоите близки са в безопасност, те дори са изключени от вампирската лотария. Но ти не можеш да ги спасиш от старостта и смъртта.
И все пак това е още далеч. Някъде далеч в бъдещето. А като цяло е много по-приятно да си Различен.
Освен това, като се отказваш от инициация, ти не печелиш нищо, и дори роднините ти имат право да те наричат глупак. Та нали като станеш Различен, ще можеш да се застъпиш за тях. Както Семьон разказваше… проклели му кравите, а синът-Различен е осигурил патрулен за разследване. Все пак — родна кръв. Нищо не можеш да направиш…
Аз трепнах, сякаш пуснаха ток през мен. Скочих и се втренчих в „Ассол“.
Откъде-накъде Светъл маг ще дава на човек прибързано обещание „да изпълни всичко, каквото поиска“? Само по една причина! Ето я следата!
— Измисли ли нещо, Антоне? — раздаде се глас зад гърба ми.
Аз се обърнах и погледнах Костя в черните стъкла на очилата. Той беше само по бански, както е прието на плажа, но с бяла детска панамена шапчица, седяща на темето му като тюбетейка (явно без угризение на съвестта я е отмъкнал от някой малчуган) и черни очила.