— Напича те слънчицето, а? — ехидно попитах аз.
Костя се намръщи:
— Притиска ме. Виси в небето като ютия… Като че ли на теб не ти е горещо?
— Горещо ми е. — признах аз. — Но това е друга топлина.
— Хайде да не се заяждаме. — помоли Костя. Седна на пясъка, гнусливо измъкна изпод себе си угарка. — Сега се къпя само нощем. Но дойдох… да поговоря с теб.
Стана ми срамно. Пред мен стоеше мрачен млад мъж, само дето беше нежив. Но аз помнех намръщеният хлапак, колебаещ се на вратата на апартамента ми. „Вие не трябва да ме каните на гости, та аз съм вампир, тогава ще мога да дойда нощем и да ви ухапя…“
И този хлапак издържа доста дълго. Пиеше свинска и донорска кръв. Мечтаеше отново да стане жив. „Като Пинокио“ — явно след като е прочел Колоди, е намерил вярно сравнение.
Само ако Хесер не ме бе пратил на лов за вампири…
Не, глупости. Природата щеше да вземе своето. И Костя би получил лиценз.
И все пак нямам право да издевателствам над него. Аз имам огромно предимство — аз съм жив.
Аз мога без срам да се приближавам до стари хора. Именно без срам — защото Витезслав излъга. Не страх, и не отвращение го държаха далеч от старците.
Срам.
— Извинявай, Костя. — казах аз и легнах до него на пясъка. — Да поговорим.
— Според мен, постоянните жители на „Ассол“ нямат нищо общо. — мрачно каза Костя. — Клиентът е сред онези, които се появяват там епизодично.
— Ще се наложи да проверим всички… — фалшиво въздъхнах аз.
— И това не е всичко. Трябва и предателя да търсим.
— Ами ние го търсим.
— Виждам как го търсиш. Какво, разбра ли вече, че това е някой от вашите?
— Откъде-накъде? — възмутих се аз. — Напълно е възможно това да е Тъмен…
Известно време обсъждахме ситуацията. Явно бяхме стигнали едновременно до едни и същи изводи.
Само че сега аз бях на половин крачка напред. И не възнамерявах да помагам на Костя.
— Писмото е изпратено в онази купчина писма, която донесе строителя. — не подозирайки за моето коварство, говореше Костя. — Това е най-лесната работа. Всички тези гастарбайтери живеят в старото училище, там имат общежитие. Всички писма се трупат на масата на дежурния, на първия етаж. Сутрин някой отива до пощата и ги изпраща. За Различния не представлява проблем да отиде в общежитието, да отклони вниманието на дежурния… или просто да почака докато онзи отиде до тоалетната. И да хвърли писмото в общата купчина. Това е! И никакви следи.
— Просто и надеждно. — съгласих се аз.
— Точно в стила на Светлите. — намръщи се Костя. — Да бъркат в жаравата с чужди ръце.
Неизвестно защо не се обидих. Само се усмихнах насмешливо и се обърнах по гръб, гледайки в небето, към ласкавото жълто слънце.
— Добре де, и ние така правим… — измърмори Костя.
Аз мълчах.
— Какво, да не би никога да не сте използвали хора за своите операции? — възмути се Костя.
— Случвало се е. Използвали сме, но не сме ги подвеждали.
— Ами и тук Различния никого не е подвел, само е използвал. — непоследователно заяви Костя, забравяйки напълно за „бъркането в жаравата“. — И си мисля… има ли смисъл да продължавам по тази следа? Досега предателя заличава следите си твърде надеждно. Ще гоня призраци…
— Казват, че преди няколко дена двама от охраната на „Ассол“ са видяли нещо страшно в храстите. — казах аз. — Даже стрелба са открили.
Очите на Костя светнаха.
— Провери ли ги вече?
— Не. — казах аз. — Аз съм маскиран, нямам възможност.
— Може ли аз да ги проверя? — алчно попита Костя. — Слушай, ще отбележа, че ти…
— Проверявай. — разреших аз.
— Благодаря ти, Антоне! — Костя разцъфна в усмивка и доста болезнено ме чукна с юмрук по рамото. — Все пак си свестен човек! Благодаря ти!
— Работи, — не се сдържах аз, — може и извънреден лиценз да получиш.
Костя веднага млъкна и помрачня. Втренчи се в реката.
— Колко хора си убил, за да станеш висш вампир? — попитах аз.
— Какво значение има за теб?
— Просто така… интересно ми е.
— Ами отвори си архивите и погледни. — криво се усмихна Костя. — Толкова ли е трудно?
Това, разбира се, не беше никак трудно. Но аз никога не съм гледал досието на Костя. Не исках да зная…
— Чичо Костя, дай шапката! — взискателно изписукаха до нас.
Аз погледнах към малкото, около четири годишно момиченце, дошло при Костя. Наистина — омаял е детето, отмъкнал му шапката… Костя послушно свали панамата от главата си и я даде на момичето.
— Довечера ще дойдеш ли пак? — поглеждайки към мен и нацупвайки устни, попита момиченцето — Да ми разкажеш приказка?