— Ъхъ. — кимна Костя.
Момиченцето засия и побягна към младата жена, събираща багажа си. Само пясъка изпод петите й ме изпръска…
— Та ти си откачил! — изръмжах аз, скачайки от мястото си. — Още тук ще те разнеса на прах!
Сигурно лицето ми е било ужасяващо. Костя бързо викна:
— Ти какво? Ти какво, Антоне? Това ми е родна племенница! Майка й ми е сестра! Те живеят в Строгино, тези дни им гостувам, за да не кръстосвам целия град!
Аз се сепнах.
— Какво, реши че пия кръв от нея ли? — все още гледайки ме с опасение, попита Костя. — Върви, провери! Никакви ухапвания няма! Това е моя племенница, ясно ли ти е? Заради нея всеки ще загробя!…
— Пфу! — изплюх се аз. — А какво да си помисля? „Довечера пак ще дойдеш“, „приказка ще разкажеш“…
— Типичен Светъл… — вече по-спокойно каза Костя. — Щом съм вампир, значи съм гадина, така ли?
Нашето крехко примирие… не че свърши, но се превърна в нормална студена война. Костя се ядосваше, аз стоях и се ругаех за твърде прибързаните изводи. Не се издава лиценз за деца под дванайсет години, а Костя не е такъв глупак, че да ловува без лиценз.
Но ето… понесе ме.
— Та ти имаш дъщеря. — сети се изведнъж Костя. — Точно такава, нали?
— По-малка. — отвърнах аз. — И по-хубава.
— Много ясно, щом е своя, е по-хубава. — ухили се Костя. — Добре, Городецки. Разбрах всичко. Да забравим за това. Благодаря за насочването.
— Няма за какво. — казах аз. — Може тези охранители нищо да не са видели. Пийнали водка или са се напушили с някаква гадост…
— Ще проверим. — бодро отвърна Костя. — Всички ще проверим.
Той потърка темето си и стана.
— Време ли е? — попитах аз.
— Притиска. — поглеждайки нагоре, каза Костя. — Аз изчезвам.
И наистина изчезна, отклонявайки предварително погледите на всички наоколо. Само мътна сянка остана да виси за секунда във въздуха.
— Фукльо. — казах аз и се обърнах по корем.
Честно казано, вече и на мен ми беше горещо. Но аз принципно реших да не си отивам заедно с Тъмните.
Трябваше да обмисля още някои неща — и то преди да отида при охраната на „Ассол“.
Витезслав беше поработил добре. При моето появяване началникът на охраната грейна с добродушна усмивка.
— О, какви гости са дошли! — отмествайки книжата пред себе си, каза той. — Чай, кафе?
— Кафе. — реших аз.
— Андрей, я ни донеси кафе. — нареди началникът.
И се зарови в сейфа, от който извади бутилка хубав грузински коняк.
Охранителя, който ме придружи до кабинета, беше леко объркан. Но не започна да спори.
— Какъв е проблемът? — ловко режейки лимон, попита началникът. — Ще пийнете ли коняче, Антон? Хубаво коняче, честна дума!
Аз дори не знаех как се казва… Предишният началник на охраната ми харесваше повече. Той беше искрен в отношението си към мен.
Но предишният началник никога не би ми дал тази информация, която разчитах да получа сега.
— Трябва да прегледам досиетата на всички живущи. — казах аз. И добавих с усмивка: — В такава сграда вероятно проверявате всички. Нали така?
— Разбира се. — веднага се съгласи началникът. — Парите са си пари, но тук възнамеряват да живеят сериозни хора, не ни трябват разни психари… Всички досиета ли?
— Всичките. — казах аз. — За всички, които са закупили тук апартаменти, независимо дали са се нанесли или не.
— Досиетата на истинските притежатели, или на лицата, на чието име са оформени? — любезно уточни началникът.
— На истинските.
Началникът кимна и отново се зарови в сейфа.
След десетина минути вече стоях на мястото му и прелиствах елегантните, не много дебели папки. От разбираемо любопитство започнах с мен самия.
— Трябвам ли ви още? — попита началникът.
— Не, благодаря. — аз прецених количеството папки. — Ще ми е нужен около час.
Началникът излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.
А аз потънах в четене.
Антон Городецки, както стана ясно, беше женен за Светлана Городецка и имаше двегодишна дъщеря Надежда Городецка. Антон Городецки имаше дребен бизнес — фирма за търговия с млечни хранителни продукти. Мляко, кефир, йогурт…
Познавах тази фирма. Обикновена дъщерна фирма на Нощния Патрул, печелеща пари за нас. Такива в Москва имаше около двайсет, и в тях работеха най-обикновени хора, не подозиращи къде всъщност отива печалбата.
Общо взето — всичко е скромно, просто и мило. А далеч-далеч, на поляната пасе кой? Правилно, Различните. Няма с водка да търгувам, я…
Аз отместих досието си и се заех с останалите.
Разбира се, тук нямаше, а и не можеше да има пълна информация за хората. Все пак службата по безопасност дори и на най-разкошния жилищен комплекс не е като КГБ.