И какво ще стане с Хесер?
Аз се замислих. Ами… ако признае, че той е изпратил писмата… значи е нямал лош умисъл… всъщност той има право да се разкрива пред човек…
Известно време прехвърлях в главата си членовете и алинеите на Договора, допълненията и уточненията, прецедентите и изключенията, препратките и бележките…
Излизаше доста забавен резултат.
Хесер ще го накажат, но не много строго. Най-много — порицание от европейското бюро на Нощния Патрул. И нещо грозно, но безсмислено — от Инквизицията. Хесер дори и поста си няма да загуби.
Само че…
Представих си каква веселба ще настане в Дневния патрул. Как ще се усмихва Завулон. С какъв неподправен интерес Тъмните ще започнат да се интересуват от семейните дела на Хесер, да предават поздрави на неговият син-човек.
Разбира се, за толкова преживяни години всеки като Хесер би образувал дървена кожа. Би се научил да понася насмешките.
Но не бих искал сега да съм на негово място!
Та дори и нашите няма да се удържат от иронията. Не, никой няма да упреква Хесер. Нито ще злослови зад гърба му.
Но ще има усмивчици. И недоумяващо поклащане на глави. И шепот — „остарява все пак Великият, остарява…“
Не изпитвах никакви сляпо преклонение пред Хесер. Гледните ни точки се разминаваха в твърде много неща. Има неща, които още не мога да му простя…
Но така да седне в локвата!
— Какви ги вършиш, Велики? — казах аз.
Прибрах всички папки в отворения сейф и си налях още една чаша коняк.
Мога ли да помогна на Хесер?
Как?
Като се добера първи до Тимур Борисович?
И после какво? Да му наложа заклинание за мълчание? Ще го премахнат, има и по-силни от мен.
Ами ако принудя бизнесменът да напусне Русия? Да побегне сякаш го гонят всички престъпни групировки в града, барабар с правоохранителните органи?
Може би ще замине. Ще се скрие някъде в тундрата или в Полинезия.
Така му се пада. Нека през остатъка от живота си да ловува тюлени или да бута кокосови орехи от палмите! Приискало му се, виждаш ли, да стане Морска Владетелка!
Аз взех слушалката на телефона и набрах номера на централата в офиса. Добавих още цифри — и се свързах с изчислителната ни лаборатория.
— Да? — попита слушалката с гласът на Толик.
— Толик, потърси един човек. Бързо.
— Кажи името — ще го потърся. — без удивление отвърна Толик.
Аз му изброих всичко, което знаех за Тимур Борисович.
— Ха. Че какво още ти трябва? — учуди се Толик. — На коя страна спи или кога за последен път е бил на зъболекар?
— Къде е сега. — мрачно казах аз.
Толик изхъмка, но от другата страна на връзката чух бодрото потракване на клавишите.
— Има мобилен телефон. — за всеки случай казах аз.
— Не учи учения. Има даже два телефона… и двата се намират… намират… Така, само да наложа картата…
Аз чаках.
— Жилищен комплекс „Ассол“. А по-точно от това и ЦРУ не може да ти каже, не достига точност за позициониране.
— Ще черпя. — казах аз и прекъснах връзката.
Скочих. Впрочем… накъде съм хукнал? След като стоя пред мониторите на службата за наблюдение?
Не се наложи да търся дълго.
Тимур Борисович тъкмо влизаше в асансьора — след него вървяха двама с каменни физиономии. Двама бодигарда. Или бодигард и шофьор — по съвместителство втори бодигард.
Аз изключих монитора и скочих. Изтичах в коридора точно навреме, за да се натъкна на началникът на охраната.
— Успяхте ли? — просия той.
— Ъхъ. — кимнах аз на бегом.
— Трябва ли ви помощ? — разтревожено извика началникът след мен.
Аз само поклатих глава.
Глава 6
Струваше ми се, че асансьорът пълзи непоносимо бавно до дванайсетия етаж. По пътя успях да измисля и отхвърля няколко плана за действие. Охраната — ето кое усложняваше задачата.
Ще трябва да импровизирам. И ако се наложи — и малко да се демаскирам.
Дълго звънях на вратата, гледайки в електронното око на шпионката. Най-накрая нещо щракна и от скрития в стената комутатор се чу глас:
— Да?
— Вие ме наводнявате! — извиках аз, изобразявайки максимално вълнение. — Всичките ми фрески на тавана се размазаха! В роялите вече има по две кофи вода!
Откъде ми изскочиха в главата тези фрески и рояли?
— В какви рояли? — подозрително попита гласът.
Че откъде да знам какви може да са роялите? Черни и скъпи. Или бели и още по-скъпи…
— Виенските! С извитите крака! — изтърсих аз.