Третия и четвъртия етаж бяха вече ремонтирани, което окончателно ми подобри настроението. Най-накрая и в изчислителния център ще е прохладно. Нищо, че вече не се появявам там всеки ден, но… Тичешком се поздравих с охраната, поставена тук явно заради ремонта. Нахлух в кабинета на Хесер — и се натъкнах на Семьон. Той със сериозен и назидателен тон говореше нещо на Юля.
Как лети времето… Преди три години Юля беше още малко момиченце. А сега — млада, красива девойка. Вълшебница, която вдъхваше големи надежди — вече я викаха в европейския офис на Нощния Патрул. Там много обичат да прибират при себе си младите и талантливите — под разноезични възгласи за голямото и общо дело…
Но този път номера не мина. Хесер задържа Юлка и заплаши, че и самият той може да примамва европейската младеж.
Интересно, какво ли е искала самата Юля в тази ситуация.
— Извикаха ли те? — разбиращо попита Семьон, като ме видя и прекъсна разговора. — Или свърши почивката?
— И свърши, и ме извикаха. — казах аз. — Станало ли е нещо? Привет, Юлка.
Неизвестно защо, със Семьон никога не се поздравяваме. Като че ли току-що сме се видяли. А и той винаги изглежда еднакво — много просто, небрежно облечен, с типичното лице на селянин, преселил се в града.
Между другото, днес Семьон изглеждаше още по-непретенциозно от обичайното.
— Привет, Антоне. — усмихна се момичето.
Лицето й беше мрачно. Изглежда Семьон провеждаше възпитателна лекция — той е майстор на тези неща.
— Нищо не е станало. — поклати глава Семьон. — Тишина и спокойствие. Тази седмица хванахме две вещици, но и те бяха за дреболии.
— Супер. — казах аз, стараейки се да не забелязвам жалния поглед на Юлка. — Влизам при шефа.
Семьон кимна и се обърна към момичето. Влизайки в приемната, успях да чуя:
— Та така, Юля, шестдесет години се занимавам със същото, но такава безотговорност…
Суров е. Но ругае само при нужда, така че нямах намерение да спасявам Юлка от беседата.
В приемната, където вече меко шумеше климатик, а тавана беше украсен с миниатюрни халогенни лампи, седеше Лариса. Изглежда Галя, секретарката на Хесер, беше в отпуск, а работата на нашите диспечери наистина е малко.
— Здравей, Антоне. — поздрави ме Лариса. — Добре изглеждаш.
— Две седмици на плажа. — гордо отвърнах аз.
Лариса погледна часовника си:
— Наредено ми е веднага да те пусна. Но шефът все още има посетители. Ще влезеш ли?
— Ще вляза. — реших аз. — Иначе защо бързах толкова?
— Городецки пристигна, Борис Игнатиевич. — каза Лариса в интеркома. Кимна ми: — Върви… ох, горещо е там…
В кабинетът на Хесер наистина беше горещо. Пред бюрото му седяха двама непознати мъже на средна възраст — мислено ги кръстих „Тънкия“ и „Тлъстия“. Потяха се еднакво, и двамата.
— И какво наблюдаваме? — укорително ги попита Хесер. Хвърли поглед към мен: — Влизай, Антоне. Сядай, сега ще приключа…
Тънкия и Тлъстия се ободриха.
— Някаква мърлява домакиня… извращавайки всички факти… опошлявайки и опростявайки… ви бие по всички параграфи! В световен мащаб!
— Затова ни бие, защото опошлява и опростява. — мрачно се озъби Тлъстия.
— Вие наредихте „всичко да е, както е“. — потвърди Тънкия. — Ето го и резултата, Пресветли Хесер!
Погледнах към посетителите на Хесер през Сумрака. Виж ти! Пак хора! И при това знаят името и титлата на шефа! Че и ги произнасят с откровен сарказъм! Разбира се, може да има всякакви причини, но Хесер сам да се разкрива пред хора…
— Добре. — кимна Хесер. — Давам ви още един шанс. Този път работете самостоятелно.
Тънкия и Тлъстия се погледнаха.
— Ще се постараем. — добродушно усмихвайки се, каза Тлъстия. — Та вие разбирате — постигнахме определени успехи…
Хесер изсумтя. Като че ли получили невидим сигнал, че разговорът е приключил, посетителите станаха, ръкуваха се с шефа и излязоха. В приемната Тънкия каза нещо весело и игриво на Лариса — тя се засмя.
— Хора? — внимателно попитах аз.
Хесер кимна, гледайки с неприязън към вратата. Въздъхна:
— Хора, хора… Добре, Городецки. Сядай.
Аз седнах, а Хесер все не започваше разговора. Ровеше из папките, разместваше някакви гладко полирани цветни стъкълца, насипани в груба глинена паничка. Много ми се искаше да погледна дали това са амулети, или просто стъкълца, но не посмях да своеволнича докато седя пред Хесер.
— Добре ли прекара отпуската? — попита Хесер, сякаш беше изчерпал всички поводи да проточи разговора.
— Добре. — отвърнах аз. — Без Светла, разбира се, беше скучно. Но няма да мъкнем и Надечка в испанската жега. Не си е работа…