Така стигаме до Емисарския корпус.
Неврохимичното стимулиране, киборгизацията, биологичното усъвършенстване — всичко това е свързано с тялото. Обикновено почти не засяга ума, а именно чистият разум се изпраща през Космоса. Така се появила идеята за Корпуса. Взели психическо-духовните методи, които земните ориенталски култури познават от хилядолетия, и създали от тях толкова съвършена система за обучение, че на повечето светове законът моментално забранил на хора, които са я преминали, да заемат ръководни политически и военни постове.
Да, емисарите не са войници. Има известна разлика.
— Работя чрез абсорбция — приключих аз. — Попивам всичко, което срещам, и след това го използвам, за да се справя.
Банкрофт се размърда в креслото. Не беше свикнал да му четат лекции. Време бе да започвам.
— Кой откри тялото ви?
— Дъщеря ми Наоми.
Той млъкна, защото долу някой отвори вратата. След миг същата прислужница, която бе взела ракетата на Мириам Банкрофт, се зададе по стъпалата към балкона. Носеше поднос с високи чаши и запотена гарафа. Изглежда, всички в Слънчевия дом имаха имплантирана радиовръзка.
Прислужницата остави подноса, наля мълчаливо като машина и се оттегли след рязко кимване на Банкрофт. Той се загледа унесено подир нея за няколко секунди.
Не е шега работа да се върнеш от гроба.
— Наоми… — тихичко му напомних аз.
Той примига.
— А, да. Тя дотичала тук да иска нещо. Сигурно ключовете за някоя от лимузините. Аз не съм строг баща, а Наоми ми е най-малката.
— На колко години?
— На двайсет и три.
— Много деца ли имате?
— Да, много. — Банкрофт леко се усмихна. — Когато разполагаш с пари и свободно време, създаването на деца е чиста радост. Имам двайсет и седем синове и трийсет и четири дъщери.
— С вас ли живеят?
— Наоми е тук почти непрекъснато. Другите идват и си отиват. Повечето вече са семейни.
— Как е Наоми? — попитах аз малко по-тихо. Да откриеш баща си без глава не е от най-приятните сутрешни преживявания.
— В момента е на психохирургия — рязко отвърна Банкрофт. — Но ще се справи. Трябва ли да разговаряте с нея?
— Засега не. — Станах от креслото и пристъпих до вратата на балкона. — Казахте, че дотичала. Тук ли е станало?
— Да. — Банкрофт също стана и дойде до мен. — Някой се вмъкнал тук и ми пръснал главата с квантов бластер. Можете да видите следата от изстрела на стената долу. Там, до бюрото.
Слязох по стъпалата. Бюрото беше масивно, от огледално дърво — вероятно бяха закупили генетичния код от Харлановия свят, за да отглеждат това дърво на Земята. Изглеждаше почти толкова екстравагантно, колкото и Песенната кула в коридора, само че ми се стори проява на лош вкус. На Харлановия свят гори от огледални дървета растат на три континента и дори най-мизерната кръчма в Милспорт има бар от тяхната дървесина. Минах край бюрото, за да огледам белосаната стена. Мазилката беше прорязана от характерната черна бразда на лъчево оръжие. Чертата започваше на височината на човешка глава и описваше къса дъга надолу.
Банкрофт бе останал на балкона. Вдигнах глава към него.
— Това ли е единствената следа от стрелба в стаята?
— Да.
— Нищо друго ли не беше повредено, счупено или разместено?
— Нищо.
Усещах, че иска да каже още нещо, но изчаква да приключа с разпита.
— И полицията откри оръжието до вас?
— Да.
— Притежавате ли подобно оръжие?
— Да. Оръжието е мое. Пазя го в сейф под бюрото. Отваря се с отпечатъци от пръстите. Открили сейфа отворен, липсвало само оръжието. Искате ли да погледнете вътре?
— Засега не, благодаря.
От опит знаех колко трудно се местят мебели от огледално дърво. Подвих единия ъгъл на ръчно тъкания килим под бюрото. Цепнатината на пода едва се забелязваше.