— Чии отпечатъци отварят сейфа?
— Моите и на Мириам.
Настана многозначително мълчание. Банкрофт въздъхна тихо, но го чух съвсем ясно.
— Хайде, Ковач. Не премълчавайте. Всички други вече го казаха. Или съм се самоубил, или жена ми ме е убила. Просто няма друго разумно обяснение. Слушам тия приказки още откакто ме измъкнаха от резервоара в Алкатрас.
Бавно се озърнах из стаята, преди да го погледна в очите.
— Е, признайте, че това облекчава задачата на полицията — казах аз. — Всичко е просто и ясно.
Той изсумтя, но не презрително, а по-скоро развеселено. Този човек почваше да ми харесва. Върнах се горе, излязох на балкона и се подпрях на парапета. По ливадата под нас сновеше черен силует с оръжие на рамо. В далечината въздухът над силовата ограда трептеше. Загледах се натам.
— Твърде невероятно звучи, че някой може да проникне тук през всички мерки за сигурност, да отвори сейф, до който имате достъп само вие и съпругата ви, а после да извърши убийство, без да се вдигне тревога. Като разумен човек, би трябвало да имате солидни основания за подобна мисъл.
— О, имам. Няколко.
— Основания, които полицията е решила да пренебрегне.
— Да.
Обърнах се към него.
— Добре. Да ги чуем.
— Виждате ги, мистър Ковач. — Той изпъчи гърди. — Аз съм тук. Върнах се. Не е достатъчно да ми пръснат черепа, за да бъда убит.
— Значи имате дистанционно съхранение? Да, очевидно, иначе нямаше да сте тук. Колко често се обновяват данните?
Банкрофт се усмихна.
— На всеки четирийсет и осем часа. — Той докосна тила си. — Директно оттук се излъчват до екранирано хранилище на психозащитната инсталация „Сайка Сек“ в Алкатрас. Дори не ми се налага да мисля за това.
— А там пазят и ваши замразени клонинги.
— Да. Няколко.
Гарантирано безсмъртие. Известно време седях и се питах как би ми харесало. По-точно дали би ми харесало.
— Сигурно е скъпо — казах накрая.
— Всъщност не. Аз съм собственик на „Сайка Сек“.
— О!
— Сега разбирате, Ковач. Нито аз бих извършил това, нито жена ми. И двамата знаем, че един изстрел не стига, за да бъда убит. Колкото и невероятно да звучи, трябва да е дело на външен човек. Човек, който не е знаел за дистанционното.
Кимнах.
— Добре, кой друг знаеше за него? Кого да изключим от заподозрените?
— Освен роднините ми ли? — Банкрофт сви рамене. — Моята адвокатка Уму Прескот. Двама или трима нейни сътрудници. Директорът на „Сайка Сек“. В общи линии това е.
— Разбира се — казах аз, — самоубийството рядко се ръководи от разума.
— Да, така твърдят и полицаите. С този аргумент обясниха всички останали дребни недостатъци на теорията си.
— А именно?
Точно това бе искал да каже Банкрофт преди малко. Сега заговори бързо, задъхано.
— А именно, че съм решил на прибиране да измина пеш последните два километра, да проникна незабелязан в имението, после да пренастроя биологичния си часовник и накрая да се самоубия.
Аз примигах.
— Моля?
— Полицията откри следи от кацане в полето на два километра извън границите на имението, което по една случайност е и извън пределите на автоматичната охрана. Пак по случайност точно в онзи момент над това място не е имало наблюдение от спътник.
— Провериха ли данните на такситата?
Банкрофт кимна.
— Не че имаше някаква полза. По закон таксиметровите компании от Западното крайбрежие не са длъжни да съхраняват данни за местонахождението на колите си. Разбира се, някои от реномираните фирми го правят, но други не. Има дори такива, които го изтъкват като предимство. Опазване на личната тайна и тъй нататък. — По лицето на Банкрофт пробяга тревожна сянка. — За някои клиенти, при дадени обстоятелства, това наистина е предимство.
— Използвали ли сте такива фирми?
— Да, понякога.
Логичният следващ въпрос увисна във въздуха между нас. Мълчах и чаках. Ако Банкрофт не желаеше да сподели защо би искал да пътува незабелязан, нямаше да го разпитвам, преди да си изясня положението.
Той се изкашля.
— Във всеки случай има някои признаци, че въпросната машина може да не е била такси. Разпределение на силовото поле, както твърдят от полицията. Остатъчните следи подсказвали за кацане на по-голяма машина.